Мюхлюзинът бивши премиер в България, а таен дипломат на руската дипломация и на нейните коварни в отечеството ни планове, П. Каравелов, твърде ревностно се е завзел да защитава своите господари. Не им завиждаме с новия апостол, с тоя бивши Бентамоман и Беджехотофил и господар на пловдивската “Независимост”. Който се води и братими с него, той ни представлява оня нещастник, който влиза с бясно куче в толум. Но защо ли да си трием зъбите? “Tel maotre, tel valet”, или по български речено, тенджерата се търколила, та си намерила капака.
В последният брой на “Т.К.” тоя човек излязъл да защитава осъдената от цяла Европа автократия, не само днешното й положение, но от времето на Ивана Грозний. Боже мой, а Бентам, когото един от руските царьове вика в Петербург за съвети, като го награди и със скъпоценен пръстен, махна с ръка, че гърбатият не може да се изправи, освен да му смажеш гръбнака с чука. Поляци, малоруси, татари, черкези и пр. Племена, които са имали злочестината да подпаднат под московския хомот, според П. Каравелова излиза, че са или разбойници, или неразделно с московците. Иска да каже той, че Русия с освободителската и цивилизаторската мисия е убила свободата и съществуванието на тия народи.
Вижда се работата, че за издайника на българската корона и историята е станала гнусно блато. И нещастните татари, които и в турско време виждахме да косят сено и носят дърва на българите, и те били някаква си опасност, от които и българите теглили. Примери, че в народните песни имало да се казва “младо татарче”. От свята, християнска и прогресивна Русия те били крали робини, които продавали в Цариград, значи, че в Русия робството е било божие наказание. Ние пък, които не служим на азиатския департамент, утвърдяваме, че това гнусно робство и днес царува в Русия, което искат да въведат и в България нашите издайници. Ние утвърдяваме още, че каквото тегло има там, в тая братска нам страна (с народа), то в България под турско иго никога не е имало подобно нещо. Никога, повтаряме ние с подписа си. Далеч сме ние от библиотеките, но и доволно и онова, което имаме под ръка, за да се снабдим и с факти. Без предисловие и въведение, не желаят ли нашите читатели да чуят долньото, което е станало в Русия?
Едно обикновено куче се продавало в Русия за двама души селяни; а едно авджийско – за три момичета. Ето ви няколко обявления от тогавашните вестници: “- У Никола Морскаго се продават банкетни пишкири, покривки за маси, две момичета учени и един селянин (мужик)”. “- Продава се двайсетгодишен човек белберин, и една крава от добра породица”. “- Хубави кученца се продават и седем човека с най-умерена цена”. “- На литейната част, против Сергия, в черковния дом се продават двама души, готвач и файтонджия, годни за солдати, и един папагал”. “- Някой си има за продан 11-годишно момиче и 15-годишен белберин (парикмахер), четири кревата, пера за възглавници и други домашни вещи”. “- Имам за продан хубава пресносола риба осетрини, седем сиви мерини (коне) и мъж с жена”. (Беляев, стр. 320; Мордовцев, III, I, 431).
Не само са се продавали селяните в Русия, но са ги давали още и във взятка, изигравали са ги на комар, плащали са с тях на доктора за визити и пр. и пр. Робството в Русия, говори Шап, разрушило всичките естествени права; тук човекът се е продавал като стока, деца са се отръгвали от обятията на майките, за да се продават в публичните домове за по няколко си рубли (Рус. Старина, XI, стр. 785). Цената на тия нещастници, истински наши освободители, които са умирали по Дунава и по Балкана, е била разна. В началото на царствуванието на Екатерина, която освободи Полша, един селянин е чинел 70 – 120 рубли. Но без земя цената на тоя двукрак добитък е била много ниска. Една помещица (чифликчийка) продала 195 души свое стадо, мъже, жени и деца с пеленачета, по 6 рубли едното парче. Майсторите, хубавите момичета, актрисите стрували много по-скъпо. Потемкин, например (който освободи татарите) купил от някого си Разумовски музиканти робове по 800 рубли всеки. Много пъти, когато пияният и развратният чокоин е угоявал всичко от тия нещастници, продавал и цялото село, с бабичките и кучетата. Сърбинът Сава Текели, който пътувал из Русия, видял в Тула на пазар 40 момичета, които с камшик пазел техния господар. Той попитал какви са тия хора? “- Продават се”, бил отговорът. Савата се почудил. “- Купи ни, купи ни, господине”, викали момичетата, а той се чуди, че те били всички весели. Урзопинският панаир (Русия) бил център, гдето се продавали момичета за Турция и за другаде. Търговците били арменци. Други пък давали с кирия момичета по бардаците, за които вземали по 100 рубли в месец.
Ние, дето се турим в положението не на граждани на днешното авантюристическо правителство, а на турски раи, с гордост на челото констатираме тоя факт, че овцете,
козите, говедата и кокошките на нашите бащи са били в Турция швейцарски граждани, когато нашите нещастни братя руски селяни са били до сто пъти по-долни. Някой си Хорват, чифликчия в Малорусия, постоянно говорел “- Всичко е мое, земята е моя, небето е мое, водата е моя – всичко е мое!” И действително, той на дело достигнал това. Един път с многобройна свита той отишъл да обикаля своите земи, и преминал през село Т. Кучето му влязло в двора на един селянин, който като поискал да го изпъди, то го ухапало и селянинът, без да иска, ударил го и му счупил единия крак. Хорват побеснял от това; той се не задоволил да накаже своя роб само, но заповядал на хората си да турят слама около селото, което до крак изгорил. Веднаж на същия Хорват се подплашил конят, гдето присъствали и 12 души още. Той заповядал да избият всичките, щото да не остане човек, който да говори, че на стария Хорват конете могат да се подплашат от каквото и да било (Пасек, II, 200-201).
Тайният съветник Жадовский, който живял в 1855 г. в Оренбургската губерния, имал за правило, щото всичките негови роби от няколко села, щом се оженят, първата нощ да довеждат при него своята булка да преспи с нея; който не се съгласявал на това, на другия ден той удрял по 50 камшика и на младоженеца, и на булката, и на родителите й. Когато той остарял вече, карал своите файтонджии и слуги да изнасилват сиромашките селянки, а той с цигара в уста давал команда (Преступление и наказание, 1869).
Друг един помещик, Виктор Страшински, от 1840 – 1850 обезчестил 86 момичета от своите робини, които били на възраст най-старите на 14 години, а другите – на 13 и на 12. 47 от тях показали на съда, че и като се оженили (насила), пак били заставени от Страшински, да имат с него сношение. На много помещици момичетата от цялото село са служели за жени. Това зверство не се е даже гледало за нещо необикновено, от никого не се е скривало. Авторът на “Записки селскаго свещеника”, който в 1861 година ходел официално да присъттвува като се чете височайшият манифест, разказва, че някой си Лачинов така давал заповеди на своите роби: човекът му вечер тръгне от прозорец на прозорец, и вика: “Ти, Иван Митрич, ще да отидеш утре да чукаш житото, Теодосия (дъщерята) ей сега да дойде при барина”. На другия ден същото: “Ти, Иван Кузмич, чуваш ли? Утре да отидеш да подсеваш, Арина (жена му) скоро да дойде в чифлика”. В енорията на същия свещеник се случило, щото две момичета се отказали да отидат. Едната се удавила през нощта, а другата я завели, вързали я с въже от кревата и подир две недели умряла. Друг един звяр помещик издал приказ към своите робове, щото щом им се роди дете, да не го кръщават, дорде не питат него. Причината била тая, да не би случайно някой селянин да кръсти детето си на името на някого от бариновото семейство. “- Аз не желая, щото мужиците да хабят имената на моите деца”, говорил той. Приказът се захващал така: “- Вие, подлеци …”
Вечер като си легнат барините и техните деца, при всекиго, особено после пладне се натъкмявали по две-три същества, които изпълнявали следующите длъжности: една ще пъди мухите, друга ще чеше барина по петите, трета ще пее песен, а ако баринчето е малко, то ще да му приказва приказки, дордето заспи. Свещеникът видял едно баринче, което се преструвало на заспало, и разказчицата млъкне да му приказва вече. То скочи и я цапне, и тя пак захване “И-ва-н Ца-ре-вич …” и пр.
Граф Аракчеев, един от най-любимите на царя слуги, един от прочутите администратори, който е управлявал Грузия, заробена от Русия. Тоя просветен мъж е наказвал всяка селянка, която не е раждала момче, а момиче. Ето неговите прикази: “- У мене всяка жена трябва да ражда на година по едно момче. А ако някоя жена роди мъртво дете или пометне, то ще се облага с щраф; а ако някоя не роди някоя година, то ще й се вземе по 10 аршина сурово платно”. Слугата на Аракчеева, комуто жената родила момиче, ето що донася с “рапорт”: “- Ваше Сиятелство! Против желанието ми жена ми роди момиче, а не момче, за което се боях досега да ви донеса. Моля коленопреклонно да ми простите” и пр. Същият Аракчеев устроил и болница, хем да лечат нещастните роби, хем да ги бият. Ето рапортът на Шевелевската болница: “- Чест имам да уведомя В. Сиятелство, че слугинята (дворовая женщина) Прасковя Григориева оздравя днес и след като я наказахме с пръчки (розгами) изпратихме я да лечи щаб-лекаря Белоцветов”.
Една аристократка, Салтикова, която имала няколко хиляди рубли, природата я лишила от коси, затова си имала нарочен белберин, който да й туря изкуствени. Но за да не би да се разчуе това, тя държала тоя белберин три години заключен в един долап. Когато той побягнал, Салтикова се оплакала за това право на императора Александра. Всичко това се е вършило по закон, никой нямал право да се оплаче против тия зверове. Някой си Мамонов, който венчавал своите робини, като държал в едната си ръка камшика, а в другата – невястата за косата, направили му бележка. Той пише на московския генерал-губернатор: “- Крепостните (робите) хора, които се намират в моя дом, аз никога няма да престана да ги
наказвам телесно. Това право, да бием с тояги нашите крепостни, е свързано с политическото съществувание на нашето отечество”. По само себе си се разбира, че тия хора, които са били по-долни и от кучетата, които са били венчавани с камшик, на които жените и дъщерите са били вземани на таин, понякога се бунтували, не против държавата, а против чокоите. И какво е излязвало? Клане, бесилка, набивание на кол и унищожение на цели окръзи. “Тия наказания са невероятни”, говори сам поетът Пушкин в своята история на бунта. “- Едни набивали на кол, други обесвали за ребрата на куки, някои разсичали на четири, на останалите прощавали, като им отрязвали само носовете и ушите”. Княз Реприн, който бил натоварен да погаси бунта, говори в един приказ: “- Селяните за своето съпротивление против войската на Н. И. Величество са наказвани със силата на оръжието, и са предавани яко изверги, злодеи и престъпници на огън и меч; техните тела, които справедливо са издъхвали от тяхното богопротивно престъпление, не са достойни за погребение заедно с общите верноподаници. Те трябва да се заравят в особена яма, и да се тури надпис: “- Тук лежат престъпници против Бога и царя и помещика …” и пр.
Салтичева, пак помещица, която от злоба е рязала циците на своите робини момичета, а после ги е пекла да ги яде, 21 пъти е била предавана на съд и все делото се закривало. Друг един барин, купил две кученца, които дал на подая на една селянка. Но понеже те я хапели, тя ги хвърлила в реката. Баринът я смазал между две дъски сутринта, после я бил всеки ден. Наказали го с духовно покаяние … Когато русите завладяха Малорусия, която “Т.К.” казва, че така трябвало, т.е. да я освободят, имало 44 960 свободни домове. Екатерина ги намалила в няколко години на 4 000 (Соловиев, XXVI том, 39 стр.). Само тя, Екатерина, е обърнала в роби 6 678 000 души. За заслуга само, че й помогнали някои от придворните да стане царица, тя подарила следующето число селяни-робове: на Потемкин – 25 000; на Завадовски – също 25 000; на Зорача – 13 000; на Корсакова – 4 875; на Лонски – 25 000; на Зубова – 13 000; Само в един ден, на 18 август 1795 година, тя е раздала 10 000 души подарък. Английският посланик от Петербург писал по това време на своето правителство: “- Хазната на Екатерина е пуста, но селяните са още много”. Хора като княгиня Дашкова, приятелка на Волтера, и като Карамзина, авторът на “Бедната Лиза”, и те са владеели по няколко хиляди робове, и те са ги продавали като кучета.
Но стига, доволно е и това, което сме извлекли от съчиненията, печатани в самия Петербург. Онова, което описваме, се е вършило повечето в настоящия век. Сега положението не е такова, няма рязание на цици и други, но робите, гладни и голи, съществуват още. Ако руският крак стъпи някога в нашите райски земи, то нашите полета и плодородни места няма да ги владеят български стопани, но руски стопани. Тогава българският народ ще опита какво значи робство, което той не е и сънувал даже във времето на турците. Руското робство е нещо нечуто и невидяно. Зверовете турци никога в ума им даже не са минували тия зверства, които са били узаконени в Русия.
Прочее, ние ще да пребием пръстите на подобни мазници като П. Каравелова и компанията му, които излизат да хулят гнуснаво във своя шпионски вестник, че Русия била нам що си и нам какво си, и трябвало да й отстъпим. Нека издайникът на българската корона отстъпи със своите си дечица, ако му е толкова мило. Но Русия ни освободи, ще да ни се каже. Да, но тя освободи и татарите, и черкезите, и бухарците, и поляците, и грузинците и много още други. Ако тя ни е освободила, то е било само за това, за да ни тури на гърба нов самар.
Колкото за това, че България нямало алъш-вериш, то нека българските търговци поискат сметка от Петка Каравелова – защо той ги хвърли в тая криза, защо той размърда мирното княжество, като му издаде държавната глава?
Това е телеграмата на руския генерал Каулбарс до Император Александър III от
“Строители на съвременна България”на г-н Симеон Радев. Ние българите вече сме сърбали руската попара и знаем какво е руски камшик:
“Тази телеграма трябваше да е предизвикала у Александра ІІІ някои от тия страшни вълнения, които избухваха у него в големите случаи и караха да затреперва целият царски двор; наистина той заповяда, щото веднага няколко военни параходи да заминат за Варна. На 27 септември Гирс телеграфира Каулбарсу:
Телеграмата на ваше превъзходителство с вчерашна дата имах щастието да докладвам на негово величество императора. На негово величество било угодно да даде височайшата си заповед на генерал адютанта Вановски по искането на ваше превъзходителство немедлено да отправи военни параходи във Варна за защита честта на руския флаг в България и интересите на живущите там руски поданици и намиращите се под наше покровителство. На командира на Черноморския порт му е дадена заповед за приготовление на първо време на три военни парахода с боеви припаси за бомбардирване и заемане на гр. Варна. В случай на повтаряне на каквито и да било неприязнени действия от страна на българските незаконни власти по отношение нашите поданици или към тези лица, които са под наше покровителство, аз съм решен веднага да взема още по-строги мерки.Най-покорно моля ваше превъзходителство да благоволи и съобщи на одеския временен генерал-губернатор за времето по ваше усмотрение кога да отправи във Варна нашите военни параходи, а тъй също да уведомите и мен.” ===================================================================
Предлагам пълния отговор на патриарха на българската литература Иван Вазов на клеветническите писания на руския панславист, неуравновесен славянофил и крайно реакционен русофил Андреев, така както е публикуван в сборника „История на Съюза на българските писатели 1913-1944″, издаден през 2003 г. послучай 90-годишнината от създаването на писателската организация. По отговора на Иван Вазов може добре да се прецени какво е съдържанието на Леонид-Андреевите словоизлияния, тъй като Вазов стриктно следва абзац по абзац злополучните му писма.Леонид Андреев срещу България и Иван Вазов срещу Леонид Андреев
Преди да сме видели любовта Ви, ние виждаме днес омразата ви. Преди да сте били някога наш приятел, Вие излизате като съдия и хулител на българския народ и с бич в ръка, в преддверието на славянския храм, искате да бъдете олицетворение на висшата правда. Вие се считате за един от избраните и отредените да пазят светините на този славянски храм.
Не нас, а Вас би трябвало да накаже бичът на благородното негодувание, защото Вие именно, опиянени от злоба, не виждате истината. С вас заедно заслужават бичуването и онези, за които се застъпвате тай горещо, защото те именно неотдавна търгуваха в славянския храм и след като сториха толкова грехове спроти братята си, отиват да просят от тях в същия храм.
По-рано Вас ви нямаше там, защото миналите събития не Ви засягаха. Но каква морална сила се крие у Вас, когато черните името на цял народ и го наричате тълпа от джебчии?
„Не проч обжарит карман брата должника“, казвате Вие за нас. Какво духовно благородство и каква човешка съвест изразявате, когато, заслепени от несправедлив гняв, злоба, ни зовете българите „цигани на панаир, хора продажни, с раздвоени езици, които играят кървав танец на духовна нищета, коварни и подли убийци, стадо овце“.
Та кой сте Вие и какво ви дава право да сипете хули и клевети върху един народ, който не познавате и който никога не сте искали да знаете, за когото съдите по думите на неговите най-големи клеветници и зложелатели – по думите на неговите братя изменници. Къде бяхте вие – един от най-благородните членове на славянското семейство;Вие, който се срамувате от нас и пророкувате духовната ни гибел – къде бяхте неотдавна, когато се извършиха толкова много и толкова жестоки славянски неправди? Къде бяхте да се възмутите, когато разкъсваха на части българското отечество и злорадстваха братята сърби, съюзени с гърци и румъни, Вие, който казвате гордо за себе си, че сте политик и дипломат, а сте писател, за когото най-високо стоят интересите на справедливостта? Къде бяхте да се възмутите, когато сърбите унищожаваха българската народност в Македония с най-варварски средства? Вие, който казвате, че за Вас няма друг авторитет, освен всегласното чувство на негодувание и скръб?
За Вас ние сме най-недостойните синове в славянското семейство, защото не сме извършили нито една неправда над свои братя; но кажете и сърбите ли са в това честно славянско семейство и те ли навеждат очи от срам, когато чуят името българин?
Във второто си писмо Вие, за да закръглите фразата си навярно, казвате, че не съчувствате на българските стражари, които влачат в затвора сърби. Вие знаете много добре, че такъв случай не е имало, защото ние не владеем и не сме имали никога намерението да владеем сърби. Но го казвате, при все това, за да запазите позата на разгневен и вдъхновен писател на висшата правда.
В първото си писмо наричате сърбите, може би без да сте забелязали това, „братя длъжници“. А знаете ли как са изпаднали те до положението на длъжници и какво ни дължат всъщност? Но какво е за България, какво е Македония – те могат и да съществуват, могат и да изчезнат – за Вас то ще бъде все едно. Позволете и на другите да обичат отечеството си. Въпросът за нашето национално съществувание не е въпрос на търгашество, както се изразявате Вие. Нашият народ никога не е търгувал със съвестта си и не е изменявал на задълженията си. Това, което са вършили сърбите спроти нас и което вярвам Ви е много добре известно, ни един българин не е вършил спроти тях и не ще извърши.
Нека ни обвиняват в престъпна наивност, но не и в предателство и безсловесност, че след толкова разочарования, след толкова горчиви опити, които сме почерпили от отношенията си със сърбите в продължение на стотина години, че ние сме забравяли често пъти миналото и сме се залавяли да работим заедно с тях, да им помагаме, за да бъдем отново измъчени и да се гаврят отново с нашата наивност собствените ни братя славяни. Ако бяхме реални политици, както ни наричате в писмото си, ние не щяхме да позволим да възкликват над нещастието ни тъкмо онези, които днес искат помощта ни.
Нашите съседи и братя славяни, които вчера не се поколебаха да забият ножа в сърцето ни – в Македония – днес дирят по хитър начин помощта ни. Защо им сме ние? Нали те сами ни презряха вчера и първи ни се надсмяха. От всички славянски народи може би те най-добре умеят да правят реална политика. Какво чувство на национална гордост и чест притежават те, ако днес просят от оногова, когото вече са обрали, отритнали и охулили? Българският народ не ще стори това. И в името на какво се иска помощта ни? В името на славянското единство ли, на което те вчера тъй коварно измениха. Когато бяхме силни, те с презрение говореха за нас и готови бяха да ни унищожат, и днес, понеже тяхната интелигенция се срамува да се обърне направо към нас, прислужва си с Вашето писателско име? Ако тяхната съвест е чиста, нека те сами хвърлят камък върху нас, защо Вие да вършите това? Но към нас те не смеят да се обърнат, защото знаят какъв отговор ще получат и защото нямат морален кураж да признаят греха си и да искат открито нашата братска помощ. Те се обръщат към Вас, говорят Ви с Вашите фрази, с Вашите литературни образи и Вас ви вдъхновява неискреността на тяхното слово. Те вярват, че Вашата хулна реч ще накърни сърцата ни. За да им служите, вие сте се въоръжили с всички книжни копия и стрели на една клеветническа риторика. И всяка Ваша дума се опитвате да превърнете в хула и гавра с българското име.
Желал бих никой в нашата страна да не почувства сърцето си наранено от Вашето злословие. Във Вашето писмо, написано с отрова, злоба и ненавист, във Вашите безосновни и престъпни хули, аз не виждам нито величието на художник, нито благородството на човека.
Желал бих още нито един български писател да не се чувства ваш ученик и да не следва стъпките Ви и стъпките на Вашето сляпо възмущение.
Мене ми е мъчно, когато някои Вии наричат учител на българската интелигенция. Това не е право. Отделните случайни увлечения не са свидетелства за духовния живот на нашата интелигенция. За щастие тя има по-достойни учители и Вие с Вашето творчество не сте държали в плен ни един от първите ни поети и художници, но сега това Ваше писмо ще даде възможност на всички мои събратя да Ви разберат и оценят; то ще ги доведе още веднъж до убеждението, че личността на писатели и неговите творения не трябва да се прокарва граница и че Вие не сте роден за учител на поколенията.
Обзет от пророчески екстаз, и в двете си писма Вие сипете словесни мълнии върху нас и виждате вече нашата духовна гибел – опомнете си! Не сте Вие човекът, който ще ни осъжда за греховете ни и ще проглежда в бъдещето ни. Вие не ни познавате и нямате право да говорите за нас. Българският народ не съществува по ваша воля и Вашите лъжепророчества няма да го смутят. Той ще оцени и Вас, както е оценил и други с по-малко фирмени имена.
Уверен съм, че след време Вие ще съгледате собствените си престъпни заблуждения и ще се червите за клеветническите си думи. Днес това не виждаме у Вас, защото вие, в злобата и омразата си, все още не можете да вникнете в смисъла на онова, което вършите и говорите.
Иван Вазов
===================================================================
![]()
“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа?
Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”
Ген. Иван Колев
Септември 1916 г.
===================================================================
И аз, като всички останали, съм настроен олимпийски. Гледам Игрите в Пекин и се надявам някой от нашите да вземе медал. Когато волейболистите ни биха китайците и японците, се радвах много. Но гледам ли други отбори, не винаги успявам да се ориентирам за кого съм…
Когато узнах, че са започнали военни действия между Грузия и Русия, усетих, че съм на страната на грузинците.
Казват, че президентът Саакашвили, съгласувано с американците, започнал войната за южна Осетия. И Русия съвсем справедливо отговорила на нападението. Питам се има ли в историята на Русия една несправедлива война.
Княз Светослав нападнал Плиска, пленил 30 000 българи и ги набил на кол при отстъплението си по пътя към Дръстър. Справедливо. Защото се съпротивлявали на намерението му да завладее България.
Иван Грозни е превзел Велики Болгар и го сринал със земята. Справедливо. И съгласно тогавашните нрави се нарекъл “цар болгарский”. Този руски владетел се прочул със жестокостта си. Затова е наречен и “Грозни”, което ще рече “Страшни”. А ние, българите, мило го наричаме “дядо Иван”.
Но да проследим историята.
Преди повече от 200 години Русия завладява Кавказ и покорява народите, които живеят в този край на света. Лермонтов пише приспивна песен, в която се казва: “Злой чечен ползет на берег, точить свой кинжал…” Чеченците са лошите, бандитите, а руснаците са добрите. До ден днешен не дават онова, което чеченският народ иска. Свобода. И много справедливо, защото и те я нямат.
Русия води война с Турция през 1856 г., но след като стига до Одрин, сключва мир и се оттегля, като взема със себе си хиляди българи, за да работят в пустеещите земи. Справедливо.
През 1878 г. освобождава две трети от България, като подарява Добруджа на Румъния, защото отнема части от нейната територия. Справедливо.
През 1886 г. сваля от престола младия български владетел Александър Батенберг. Справедливо. Защото император Александър III не го харесва. “Не е в нашите традиции да сваляме или да качваме някого на трона” – справедливо каза външният министър на Руската федерация Сергей Лавров, по повод на твърдения в световната преса, че искат да свалят президента Саакашвили.
През 1913 г. арбитърът – руският император, насъсква съседите ни да ни нападнат. Справедливо, защото българите сме се оказали неблагодарни към своите освободители.
През 1916 г. руска ескадра бомбардира Варна и Каварна. Има жертви сред цивилното население. Убити са и деца. Справедливо.
Пред 1939 г. Русия напада Полша в гръб и завладява половина от територията й. Справедливо. Защото е съгласно пакта “Молотов-Рибентроп”. Нашите комунисти ръкопляскат. Връх на справедливостта.
На 5 септември 1944 г. Русия ни освобождава внезапно и справедливо, но неизвестно от кого, защото германските войски по това време се оттеглят от българската територия по настояване на правителството на Багрянов.
През 1956 г. руските танкове влизат в Унгария и освобождават унгарците от намерението да бъдат свободни. a през 1968 г. освобождават чехите и словаците от желанието им да създадат “социализъм с човешко лице”. Невероятно справедливо.
През 1979 г. руснаците справедливо свалят правителството на Афганистан, навлизат в тази страна, поставят си свое правителство и си отиват чак през 1989 г.
Знам, че е несправедливо да съм на страната на грузинците, но от дете съм харесвал Пушкин, който “к милость падшим призывал”. Превеждам го за българите, които вече не знаят руски:”За милост към падналите призовавах”. Това е моето разбиране за справедливост. Надявам се не само моето.Васил Станилов
=================================================================
Решението на Русия да освободи България с умисъл да я присъедини на Руската империя, не представляваше тогава престъпна мисъл за интересите на българите, според тяхното тогавашно робско положение. Ето затова планът на руската дипломация е бил и е… България да си стане руска губерния. Първият княз, Александър Батенберг, руски човек, пожела /обаче/ да бъде независим княз на независима държава. Той се показа неблагонадежден за изпълнение на руския план за присъединението на България – под руски протекторат.
Съединението на Източна Румелия с България порази руската дипломация. Тоя жест осуетяваше планът за присъединението на България съгласно Рейхщадското споразумение /между Русия и Австро-Унгария от 1876 г./. Уголемяването на България оправдаваше опасенията на руското правителство да не би да се отвори апетит на България и тя да пожелае един ден и посегне да тури ръка на Проливите и на Цариград…
Сърбия ни отвори война. Търсеше компенсация за изместеното равновесие: да вземе от България толкова, колкото последната взе от Източна Румелия. Мислехме тогава, че Сърбия беше подбудена от Австро-Унгария. После се оказа, че и Русия имала пръст. Щом се отвори войната, Русия си повика офицерите и ги оттегли от нашата армия. Желанието на Русия да бъдем победени и ограбени от Сърбия, стана явно: само слепите русофили не можеха или, по-скоро, не желаеха да го видят.
Бог закрили България. Сърбите не успяха. Руският план – за ограбването, за намалението на България – не успя…
„Девизът” на руското правтелство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция се оформи окончателно, в държавна политика на Руската империя, през 1889 година. С посредството на руската дипломация се постигна едно съглашение между Сърбия и Гърция чрез Патриаршията за подялбата на Македония… При това положение в Македония се образува една съюзна пропаганда със значение на заговор против българската народност. В нейния състав влизаха консулите руски и сръбски, турските власти, гръцко-сръбските владици и терористите: андарти със сръбските чети. Оръдията на консулите и владиците бяха турските власти и терористите. Като отражение, като отговор на тая изтребителна за българите деятелност на неговите съюзени врагове, българските революционни комитети развиха своите знамена, усилиха своята деятелност. Земаха се мерки за едно всеобщо сериозно въстание. Четите заработиха по усилено.
Мисълта, че при тия движения и при едно по-сериозно въстание, Европа, за да тури край на тоя тревожен живот, може от Македония да образува една автономна област, разтревожи руската дипломация. Последната знаеше твърде добре, че ако се образуваше от Македония автономна област, нямаше да остане нито сърбин, нито грък, нямаше да се мине много време, за да се присъединеше тая област на България. В такъв случай всичкия план на руската дипломация рухнуваше.
Страхът пред мисълта за образуването от Македония на една автономна област, застави Зиновиева, руския тогава посланик в Цариград, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки за унищожението на тия български комитети. Известно е, че той даде „карт бланш” на турците да употребят всичките усилия и средства за одушването на всяко движение за придобиване политическо право на Македония. Турците не закъсняха да използуват това желание на руската дипломация… Разорението и унищожаването с топове на 150 /въстанали/ села български в Македония се дължи на милосердието на Зиновиева… Руските консули в Македония, съюзници на сърби, гърци и на турци против българите, в своите рапорти, които публикуваха в Петербургския „Държавен вестник”, обвиняваха българите и оправдаваха турците…
Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българите нарочно си закриваме очите; жумим за да не виждаме пакостите правени нам от Русия; „погромът ни дойде от Австро-Унгария; 16 юний е катастрофалната дата”. Така казваме…
Руският император, който, както се види, не държи сметка за чувствата на самите нас, русофилите, дойде на поклонение в Кюстенджа, за да изкаже своята признателност и благодарност на Румъния, оръдието за нанесения погром на България…
Да видим как… тия наши държавници и умни мъже съдействаха за изпълнението на планът за погрома. Известно е, че България се готвеше 30 години за освобождението на поробените братя. Нейният идеал беше: обединението на българския народ. Възползвана от тоя стремеж на България… руската дипломация устрои една клопка /капан/, в който да попадне България во глава със своя цар. Устроения от руската дипломация Балкански съюз беше уредения капан… Подир детронирането на княз Ал. Батемберга, известно е, че Русия, чрез изпращането в България на своя комисар, като в област находяща се в неин протекторат, се опита да тури ръка на България. Стамболов, в своята неимоверна решителност, извика: „долу ръцете” и, като развя знамето на независимостта, отвори ожесточена борба против посегателството на независимостта на България. Тогава, в тая борба, Австро-Унгария се яви поборница, в защита каузата на независимостта на България, а с Австро-Унгария – почти цяла Европа.
С образуването на Балканския съюз се целеше разгрома на България. В такъв случай се мислеше, че, при опита за погрома, пак Австро-Унгария ще се яви застъпница, да защищава България. Ето за това в договора на тоя Балкански съюз, се помести клауза враждебна на Австро-Унгария, т.е. България се задължаваше да даде на Сърбия 200 000 щика против Австро-Унгария. Се целеше с тая клауза да се предизвика смъртна враждебност на Тройния съюз против България.
Тоя съюз със Сърбия беше едно крайно глупаво дело за България. И най-простият българин знаеше, че сърбите са подли и вероломни; че те отдавна планират и действат открито, за да ни ограбят; че искат да ни вземат не само Македония, но още – Кюстендил, и София, и Видин; че те за Сливница има да си отмъщават на България, и че те, най-после, са били всякога в съюз с враговете на България – турците и гърците. И децата в България знаеха, че гърците са най-големите врагове на България и на славянството. На турчин може да имаш доверие, но не и на грък.
България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът се дължи на тоя недъг… Кабинетите Гешов – Данев приеха съюза и подписаха договорът със Сърбия по искането и посредството на руската дипломация и под гаранцията на императора. Тия кабинети бяха чисто русофилски.
Подир погрома руският посланик Неклюдов побягна от София. Чичо Петър, сръбският крал го награди с най-голям орден за заслуга към сръбските интереси. Защо кралят на Сърбия награждава един пълномощен министър, който действувал в друга държава, в София?.. По заповед от своето началство той, Неклюдов, дирижираше нашите русофилски кабинети, които му служеха за кукли, дирижирани от него, слепи оръдия. Всяко утро той се осведомяваше от нашите министри за състоянието на нашите войски, где кои части се намират, где е голямата сила и где се намира слабата ни страна. Всеки ден Неклюдов чрез Хартвига държеше сръбското правителство в знание за движението и положението на частите на нашата армия. Значи Руското дипломатическо агентство в София е служило за шпионско отделение на сръбската армия… Но не е само тази заслугата на Неклюдов. Той издавал заповедите за отстъпленията и настъпленията на нашата армия. В помощника на главнокомандващия, в генерала Савов, се съзряло и посрещнало едно препятствие за правилното командуване на армията ни от Неклюдов. Затова генерал Савов се замести от генерал Радко Димитриев, най-благонадеждния, послушен русофил. Где ги не сееш, тамо не поникнуват руските дипломати… Не 16 юний, а 18 юний създаде погрома на България, когато Неклюдов заповяда да отстъпи нашата армия по всички линии. Ако не беше тая заповед, т.е. ако не беше се извършило това отстъпление, цялата сръбска армия щеше да попадне в плен. Тогава и гърците щяха да бъдат унищожени…
Руската дипломация, во главе със своя император, протестираха ли за тия свирепости и нечути жестокости вършени над българите в поробените земи от сърби, гърци и румъни, угрозиха ли тия зверове да престанат да унищожават един в нищо невинен народ? Драконовския, най-свирепия закон, който издаде Сърбия за унищожение на българите в Македония, руския вестник „Новое време” намери, че е много мек, трябва да бъде много по-жесток, за да смаже главата на тая змия – българския елемент…
За тия страшни грехове /против България/, погромът на Русия ще бъде много страшен. Не като оня във време на Руско-японската война. Много по-страшен. Във време на Руско-японската война, за греховете извършени /1903 г./ от руската дипломация против българите в Македония, извършени чрез Зиновиева и Ламздорфа, Бог я наказа със загубата на флотата, на Порт Артур, на Манджурия и на Корея. Сибирската железница, за която се изхабиха милиарди, остана сега излишна. Отгоре на това, пожертвуваха се напразно стотина-двесте хиляди храбри руски мъже.
За греха с погрома на България, какво по-страшно ще бъде наказанието? Величието на Руската империя се дължи на „теократизма”. Основата върху която се съзида великата Руска империя и върху която се крепи, беше режима на „теокрацията: да се върши всичко по волята Божия, за неговата слава /да освобождава от властта на мюсюлманите поробените християнски народи/. Тая основа – теократизма – окончателно е разрушена от речения грях /погромът на България/. Следователно, Руската империя остава без основа, и, като такава, ще се разгроми и ще се разпадне…
Всички край балтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия и се отнимат. От Малорусия /Украйна/ се образува отделна, самостоятелна държава. Губи целия Кавказ. Владенията и в дълбока Азия хвръкнуват. Сибир отива на Япония и на Китай. От Русия ще остане едно Московско царство… Руската дипломация, во главе със своя император, приготовляват такъв кюлаф на Руската империя…”
1914 г.
Стара Загора
Цочо Билярски „Виновниците за погрома на България през 1913 година”
================================================================
проф. Никола Милев
Откъси от статии на Никола Милев, публикувани във в. „Слово”. Част втора.
Българският народ не е нито малолетен, нито малоумен и не е прехвърлил върху никого другиго правото да се грижи за неговата съдба; затова голяма бе изненадата му, когато узна, че
![]()
червените господа от Кремъл си присвоиха това право и като се разтъжиха за неговото добро призоваха почти цял свят на оръ жие против „белогвардейците” в България и на това отгоре осъдиха Българската комунистическа партия, задето не е защитила със сила режима на Стамболийски.
24 юли 1923г.
***
Няма свестен политик в България, който да иска да предизвиква Съветска Русия. Съветска или несъветска, уредбата на руската държава е работа на сами те руси. Това, което ние искаме, то е – уредбата на българската държава да си бъде наша работа и никой да не ни натрапва със сила своите разбирания за управлението на нашата държава. Ще отрекат ли тия, които виждат провокации от българска страна, че от Петроград и от Москва се преписват на българските комунисти планове и начини за действие, сърдят им се, когато не ги изпълняват; или ги възхваляват, когато ги прилагат с явна опасност за съществуването на България? България няма нужда да предизвиква, която и да било чужда сила, а още по-малко Русия, която е една велика сила…България е обаче длъжна да отбива ударите на комунистите, опасни за нейното съществуване.
4 юли 1924 г.
***
==================================================
А що виждаме от друга страна? Виждаме:
1) Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза; че ако княза си отиде, турците пак ще завземат България, и пр.
2) Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте,
![]()
пътувате заедно с княза по княжеството, като го придружавате от място на място. Целта на княжеското пътуване ни е известна. Но с каква цел го придружава руският представител? Оставам на вас, господин агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество…
Аз изброих тук само стотната част от това, което се извърши за успешното унищожение на нашата свобода, която, както вярно се изрази вашият предшественик, ний изкупихме ако не с нещо друго, то поне с нашето петвековно страдание.
Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си “Голос Русского”, който се явява за българския народ апостол на неговото спасение. На тоя безименен “Голос” аз ще отговоря с глас на именен. И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата: “Не ща ти нито меда, нито жилото”…
Ако това мое писмо остане вопиющ глас в пустиня, аз ще се утешавам с това, че изпълних своя дълг пред моето отечество и пред моята съвест и че всичко изказах навреме. О грядущем грядущие…
в. “Независимост”* Текстът е част от писмо на Драган Цанков до руския дипломатически агент Михаил Александрович Хитрово**. Писмото описва историята на преврата в България, извършен след смъртта на Александър ІІ, напук на неговия завет, насилията над конституцията, буйствата срещу народа и т.н. Симеон Радев пише за писмото: “Страната изтръпна при факта, че един българин е могъл да се отправи публично спрямо един представител на Русия с тоя горд, изобличителен и неустрашим език. Почувствува удара и Хитрово. На другия ден с една нота до Ернрота той изиска наказанието на човека, който се бе осмелил да се отнесе до него тъй дръзко.” В крайна сметка Цанков не е наказан – за сметка на главния редактор на “Независимост” Йосиф Ковачев, който е арестуван за кратко и глобен.** Михаил Александрович Хитрово (1837-1896) – висш чиновник, дипломатически представител в България, Португалия, Япония, Турция, Румъния и др., поет. През 1861-1864 г. консул в Битоля. След подписването на Берлинския договор М. Хитрово възглавява руската делегация на Европейската комисия, чиято задача е да обсъди положението на останалите под турска власт области. Генерален руски консул в Цариград (1871-1876) и консул в Солун (1878-1879) . От 29 март 1881 до 2 март 1883 г. е назначен за дипломатически агент и генерален консул в София.
=======================================================
=============================================================================================
Стефан Стамболов
Днешните управници искат без друго да докажат на светът, че те са се завзели сериозно да растроят всичко, създадено от осъм години насам, и да издигнат руските елементи, та чрез това да сближим България с Русия. Ний мислехме до сега, че всичко туй, което се говори от чуждите корреспонденти, че княза бил казал какво „без Руссия не можем” и че Стоилов е корреспондирал с някои видни русски лица в Петербург, за да заисквал поддържката на Руссия, е само слух; но сега виждаме, че работата е била съвсем другояче.
![]()
Нашите управници, макар и да заявиха пред чуждите вестници, че уж щели били да следват външната политика на Стамболова, са заловили един много опасен път. Те старателно подготвят тъй работите, щото да се оправдаят думите на русския полуофициозен вестник „Новости”, че „Българския народ сам скоро щял де разреши въпроса за в полза на Руссия”. Защо са взели туй опасно направление и защо мислят, че „без Руссия не можем”, когато княза „можа” до сега седем години без нея — това е за нас и за българския народ тайна велика. Времената, казват, изменявали много работи и преобръщали много хора, не е чудно България да има злощастието да присъствува на една такава промяна в умовете на нашите държавници, която може да ни тури под русската опека.
Ако работата се ограничеше само в „говорение” и „словоохотливост”, можахме да не обръщаме внимание, но ний присъствувахме на едно коренно променение на всичко в Отечеството ни и давание преднина на русските елементи. Ний виждаме, че в България се приготовлява едно положение, което в един прекрасен ден неусетно ще ни тикне под русското опекунство. Администрацията и общините се промениха коренно и се заместиха с руссофилски елементи по един башибозушки начин. На русските хора се възложи пазянието на редът и положението на страната. Но това е още началото, в сравнение с туй, което се готви.
Както е известно, Стоилов беше организирал един комитет с название ,Kоммитет на Народната партия”, състоящ се от лица, извадени от русските гробища. Тоя коммитет направи въззвание из провинцията да се съставляват по подобие на него други коммитети, за да работят по предстоящите избори. Коммитетите захванаха да се съставят, но тук веднага излезе наяве една тайна, а именно, че Стоилов като няма свои партизани, се обляга единственно на русските хора и за туй гледа да вдига на всякъде тях на първо място. Гдето имаше партизани на Радославова и Тончева, които са фракция от нашата партия, се разделиха от русските елементи и си съставиха отделен коммитет с надежда, че и тям ще дадат възможност да излязат напред. Но работата не излезе така. Стоилов на всякъде хвърля партизаните на Радославова и взема само русските елементи, на които дава преднина, а на другите казва „да не се деляли, да се групирвали за постигвание на общата цел”. За да обезпечи, обаче, за себе си бъдещето водителство и слава на русските партизани, Стоилов агитирал между всички да не се държат за Цанкова и Каравелова, защото те биле изветрели вече и трябвало да ги оставят на страна, а да се групирали около него—Стоилова, около Бобчева, Маджарова, Величкова и пр., които щяли за в бъдеще да носят знамето на русската партия и да работят за сближението ни с Руссия.
За да осъществи тоя свой план, Стоилов тръгна с Р. Петрова из Южна България да агитират както между гражданите, тъй и между войската. В Пазарджик те не са имали пред себе си други хора, освен русските партизани. В Пловдив те са биле срещани само от русски партизани. На станцията държал реч Величков, а на квартирата им Бобчев! В отговор на Бобчевите думи, които биле окичени с „тиранията” на миналото, Стоилов изказал една много горчива истина: „Не мен, казал той, благодарете, господа, че се избавихте от осъм годишния террор на Стамболова, а на тогова (посочвал Р. Петрова), който употреби войската, за да задавим Стамболовщината.” Тая известна на нас истина се расказвала сега от град на град, за да чуяли всички руссофили, че и войската е с тях вече, и следователно нямали какво да се боят да не се групират около тях. А най-главното било, че Стоилов искал да покаже на всякъде, че Р. Петров, сегашния военен министр, не е вече такъв, какъвто го знаяли по-напред русските хора, но че и той вече дошъл до убеждение, че „без Руссия не можем” и че неговото ходяние с Стоилова било да даде и на населението, и на войската да разбере това негово обращение! Доколко всичко туй е вярно, не можем да знаем, но факт е, че това се разказва от най-близските хора на Стоилова и от руссофила подполковник Ковачева.
Никой от партизаните на Радославова и Тончева не бил приет от Стоилова и не бил викан на банкета, който им дали военните и градския съвет. Това е още едно доказателство, че се вземат мерки да се даде първенство и сила на русските партизани.
Каква е крайната цел на тая комедия, която се разиграва в Отечеството ни от Блюдолизеца, в която смесват и личността на княза – не знаем; но фактът, че се разиграва комедия, че се вземат сериозни мерки да се състави и въздигне русската партия без Цанкова и Каравелова — е факт неопровержим. Отечеството ни ще бъде свидетел един ден на важни и грозни по последствията си събития, които ще се струпат най-много върху земята ни.
Туй, което ни очудва най-много, то е, че княза не обръща внимание какво вършат неговите днешни съветници и къде водят страната.
Ний считаме поведението на днешните управници за предателство спрямо Отечествените интереси и неговата свобода и независимост. Със своите дела и приготовления те правят мост на Руссия, по който те ще минат и додят един ден в България. Те разрушават из дъно, пред очите на княза, създаденото осъм годишно течение за самостоятелното развитие на България и приготвят едно ново течение за в полза на Русия; съживяват и дават преднина на русските елементи, за да разрушат всичко до сега създадено и убият всяка надежда у българина, че той може да има свободно и независимо Отечество без русска опека. Те дадоха на целия свят да вярва, че България не може да живее без Руссия, и с туй усилиха и увеличиха претенциите и надменността на Руссия, а ослабиха България и й отнеха всяка възможност да се защищава. Те разбиха илюзиите и на външния свят, и на българския народ. Те хвърлиха едно черно петно върху спечелените симпатии и доброто ни име. Те накараха светът да гледа с подозрение вече на българите и да не им вярва в нищо. Това е предателство спрямо отечественните интереси.
Нима това трябваше да очаква България подир осъм годишната борба? Нима това е назначението на днешните управници? Нима за туй се избра днешния княз, въпреки желанието на Руссия, за да дойдем един ден пак да испълним русските искания? Че защо бяха тогава толкова борби и жертви? Не трябваше тогава още от самото начало да търсиме княз, който да се съгласи да дойде в България без одобрението на Руссия. Каква е нуждата, която сега кара днешните управници да тласкат тъй бесно България в ногтите на Руссия? Нямаше, може би, да се случат толкова събития и бунтове с всичките им грозни последствия.
Ний обръщаме вниманието на княза върху действията на неговите министри. Нека той се позамисли малко. Грозни са последствията за Отечеството ни. Той е венчан княз за туй отечество; не трябва, прочее, да допуща на своите побеснели съветници да тласкат България в ногтите на русската опека. Заветните планове на Руссия са известни нам. Престъпление и предателство е да се улеснява осъществлението на тия планове, когато имаше и има възможност да се осуетяват и полегка-легка да се пресече за винаги тяхното постигвание. Туй трябва да бъде задачата на княза и династията му, за да могат да царуват честито в една България свободна и велика.
В. „Свобода”, бр. 1435, 16.У11.1894 г. Запазен е оригиналният правопис.=======================================================================Едмо лично мнение, но подкрепено с факти
Римл@нин
Русия и Англия се договарят да разкъсат България на Берлинския конгрес. Ако се вярва на историците това са били фактите.
През цялото време на тези решаващи за България събития, “официалния московец” говори пред народите едно, а тайно подписва съвсем друго:
” … Будапещенска тайна конвенция.
Тя гарантира, че при евентуална руско-турска война, Австро-Унгария ще пази благосклонен неутралитет и ще оказва дипломатическо съдействие на Русия. Не след дълго във Виена е подписана Втора тайна конвенция между двете страни. Тя гласи, че при руска победа (в случай на руско-турска война), Австро-Унгария има право да анексира Босна и Херцеговина с изключение на частта, разположена между Сърбия и Черна гора; Русия от своя страна, получава възможност да възстанови властта си над Южна Бесарабия, отнета й с Парижкия мирен договор /1856г. /. Предвижда се България, Албания и част от Румъния да бъдат организирани като самостоятелни държави, т. е. не се допуска създаването на голяма славянска държава на Балканите.”
Следователно Русия с подписването на Сан Стефанския предварителен договор е знаела, че само преди година е поела съвсем други задължения към Австро-Унгария. И така …:
“Успоредно с преговорите, водени във Виена, руската дипломация разгръща активна дейност и за осигуряване неутралитета на Великобритания. Правителството в Лондон дава да се разбере, че няма да се намеси в подкрепа на Турция, ако Русия се ангажира да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор.”
Отново доказателство, че самата Русия НИКОГА не е вярвала в реалността на Сан Стефанските договорки. След това сагата продължава … Русия се оплита в противоречия от предварително подписани тайни договори и поети задължения, слаба координация между външното министерстви и войските довежда до Пордимския проект, който заляга в основата на Сан Стефанския договор:
“Още в средата на ноември 1877г., в руската главна квартира в Пордим, се изготвя проект за мирен договор с Турция. Неговите автори обаче не са осведомени за подписаната през I. 1877г. Виенска тайна конвенция и за поетите от Русия задължения. Поради това между двата документа се получава сериозно разминаване, което особено се изявява по въпросите относно Босна и Херцеговина и границите на България.
След преглеждане на Пордимския проект, Горчанов не намира достатъчно смелост, за да направи необходимите корекции в духа на Виенската конвенция. В Австро-Унгария посрещат изпратения проект за мир с дълбоко неодобрение.”
Какво обаче се случва след това? Това ще отговори и на въпроса ти за съюза Англия/Русия на Берлинския конгрес:
Първоначално руското правителство започва преговори с Виена. Канцлерът Бисмарк съветва двете преговарящи държави да се споразумеят чрез взаимни отстъпки. По внушение на Германия, ръководителят на австро-унгарския кабинет, граф Андрати, се съгласява Българското княжество да остане неделимо и с излаз на Бяло море.
Виждате ли какъв заек изкочи тук!
Австро-Унгария се СЪГЛАСЯВА да даде излаз на новата Българска държава на Бяло море . Но не би защото … това не устройва Русия:
“От своя страна руското правителство е готово да отстъпи по въпроса за Б-я, но не приема австро-унгарските контрапретенции спрямо Сърбия и Черна гора, защото това би ослабило позициите на Русия в западната половина на Балканския полуостров.”
Така Русия и Австрия не се разбират и България благодарение на Русия остава без достъп до Бяло море. Русия се обръща на другата страна:
“След провала на опитите за споразумения с Австро-Унгария, руската дипломация се ориентира към преговори с Великобритания. Английското правителство проявява по-голяма отзивчивост към руските виждания, но по-въпроса за бълг. княжество настоява то да бъде разделено на три части: на север от Стара Планина да се създаде политически автономно княжество, на юг от Стара планина- администр. автономна област, пряко подчинена на султана, а Македония и част от Тракия да останат в пределите на Османската империя.
Принудено от обстоятелствата, царското правителство приема английското предложение и на 30. 05. 1878г. в Лондон е подписано тайно Руско-Английско споразумение, което предрешава окончателната санкция на последвалия Берлински конгрес.”
Всичко останало са интерпретации.
Русия и Великобритания разкъсват България на части по време Берлинския конгрес в резултат на подписаното между тях по-рано споразумение, а Австро-Унгария е била готова да ни предостави достъп до Бяло море, но Русия не се съгласява заради имперските си интереси на Западните Балкани.
=======================================================================
Руската трагедия
Екзарх Стефан
==========================================================
Дипломатите за руско-турската война:
„Нашите интереси в момента изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана.”
Такова е мнението на руския канцлер и външен министър, княз Александър Горчаков, след Априлското въстание и в навечерието на войната. Императорът обаче решава друго и на 24 април 1877 година военните действия започват. До края им позицията на Горчаков не еволюира особено. Той става една от основните причини, в навечерието на 19 февруари (3 март), руският посланик в Цариград, граф Николай Игнатиев, да получи шифрограма, в която да му бъде наредено мирният договор да бъде само прелиминарен. Ето какво записва в дневника си граф Игнатиев:
Подписването в Сан Стефано.”Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия. Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир, сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса.”
Така че в Руския двор вече са били напълно наясно, че концертът на Великите сили ще преразгледа случилото се в Сан Стефано.
Царят Освободител Александър II.От своя страна княз Горчаков има съвсем различни виждания по балканския въпрос и те най-пълно описват великоруските интереси на Балканите. Ето какво казва той на своя император – Александър II:
“Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет.”
Великите сили си стискат ръцете в Берлин.На обратния полюс е мнението на най-добрия руски дипломат от това време, посланикът в Англия граф Пьотр Шувалов:
“Санстефанският мир е едно нещастие за нас. Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки.”
Дали в крайна сметка последвалото разкъсване на България оправдава повече очакванията на Шувалов или на Горчаков е трудно да се прецени, но в крайна сметка британският министър-председател изглежда най-доволен, след Берлинския конгрес.
“Ние спечелихме тук, или казано съвсем точно, просто откраднахме от Русия една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия!”
В заключение може да се каже само едно – в тази игра на тихия фронт на дипломацията така и никой не се сеща за България. За нея обаче предстоят славни години и тя ще защити Независимостта си, макар и само върху малка част от старите български земи…
Руската трагедия
Екзарх Стефан
==========================================================
Дипломатите за руско-турската война:
„Нашите интереси в момента изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана.”
Такова е мнението на руския канцлер и външен министър, княз Александър Горчаков, след Априлското въстание и в навечерието на войната. Императорът обаче решава друго и на 24 април 1877 година военните действия започват. До края им позицията на Горчаков не еволюира особено. Той става една от основните причини, в навечерието на 19 февруари (3 март), руският посланик в Цариград, граф Николай Игнатиев, да получи шифрограма, в която да му бъде наредено мирният договор да бъде само прелиминарен. Ето какво записва в дневника си граф Игнатиев:
Подписването в Сан Стефано.”Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия. Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир, сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса.”
Така че в Руския двор вече са били напълно наясно, че концертът на Великите сили ще преразгледа случилото се в Сан Стефано.
Царят Освободител Александър II.От своя страна княз Горчаков има съвсем различни виждания по балканския въпрос и те най-пълно описват великоруските интереси на Балканите. Ето какво казва той на своя император – Александър II:
“Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет.”
Великите сили си стискат ръцете в Берлин.На обратния полюс е мнението на най-добрия руски дипломат от това време, посланикът в Англия граф Пьотр Шувалов:
“Санстефанският мир е едно нещастие за нас. Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки.”
Дали в крайна сметка последвалото разкъсване на България оправдава повече очакванията на Шувалов или на Горчаков е трудно да се прецени, но в крайна сметка британският министър-председател изглежда най-доволен, след Берлинския конгрес.
“Ние спечелихме тук, или казано съвсем точно, просто откраднахме от Русия една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия!”
В заключение може да се каже само едно – в тази игра на тихия фронт на дипломацията така и никой не се сеща за България. За нея обаче предстоят славни години и тя ще защити Независимостта си, макар и само върху малка част от старите български земи…
Битката за България. През 1886 г. Австрия и Англия не позволяват на Русия да унищожи българската държавностКак Русия унищожи България през 968-971. Табутата в българската историяНа 4 септември 1916 година българските войски превземат Добрич и на другия ден Русия напада България в ДобруджаНякаква странна и страховита съдба тегне над Русия от двадесет години насам. След като стана “козель отпущенiя” за греховете на цяла Европа, превръщайки се в опитно поле за изпробване на комунистическите утопии, тя отново е обект на различни вражески домогвания отвън и отвътре.
Докато големите държави водят една напрегната дипломатическа дейност по всички направления за установяване на един по-друг ред, докато всички се въоръжават трескаво – едни, за да запазят заграбената след общоевропейската война плячка, други – по пътя на въоръженията уж да затвърдят позициите на международната правда и справедливост, великият руски колос стои вън от строя. Неговият глас не се чува в международния концерт. Една шеста част от сушата, със 180 милиона народ върху нея, е някаква политическа tabula rasa, някакъв болник, от когото никой нищо не очаква.
Неотдавна прочетохме някои сведения за положението в Съветска Русия, почерпени от различни източници. Ние бяхме поразени от дълбочината и продължителността на руската трагедия. И неведнъж скланяхме глава в молитва: “Доколе Господи? Доколе отвращаеши лице Твое”. Но, следейки картината на руския живот под игото на болшевизма, ние неведнъж и благодарихме на Бога за това, че Той не е оставил Своята свята мъченица, понеже й праща сили, пред които отстъпват и силите на ада.
В следващите редове ще споделим с читателите на “Духовна култура” някои пасажи от прочетеното от нас за Русия.
В сп. “Новая Россiя”, № 55-56 от 1938 г., е поместено описанието на един бежанец от Русия, в което ни се дават няколко сцени от трагедията на Русия. Първото нещо, което като черен облак тегне над живота на Съветска Русия, е постоянният и неизтребим страх от изстъпленията на властта, които се разпростират върху всички, даже и върху комунистическите дейци. “Представете си една голяма квартира”, казва този бежанец, “чиито стаи са заети от много семейства на отговорни съветски работници, хора с партийни билети. В 2 часа и половина през нощта през черния вход на жилището се втурват агенти на ГПУ или поновому ГУГБ (главное управленiе государственной безопасности) за обискиране и арестуване на едного от живеещите тук комунисти. Ако живеем при нормални условия, шумът и тропотът сред нощта не можеше да не привлекат вниманието на обитаващите този дом. Биха се разтворили врати от различни страни, людете биха почнали да питат и разпитват що се е случило, за какво е този шум, не е ли станал пожар, не са ли се промъкнали в къщата крадци?… Но у нас всичко е по-иначе. В случаи като споменатия всеки от обитателите си дава вид, че нищо не чува и че, един вид, спи спокоен, здрав сън, както спят люде, чиято съвест е чиста. Нито в една от стаите, съседни на обискираното помещение, не ще се запали електричеството. А при това, скочили от креватите си боси, при всяка стена със затаен дъх стоят люде в тъмнината и със страх се вслушват, за да разберат що става до тях.
Никой не ще се осмели да излезе от стаята. Всеки се бои, че най-малко ще го “пришият” към делото на обискирания съсед. А на утрото след безсънната нощ обитателите на дома се срещат в коридора, в общата кухня, здрависват се, говорят за времето, за разни дреболии, но никой не обелва зъб за станалото. Като че нищо не се е случило. И това не са единични факти, а общо явление, и то по-красноречиво, отколкото всичко друго, говори за една обстановка на терор, лъжи и доноси, в които ние живеем. Людете се боят един от друг. На всяко лице има маска. Иди разбери дали е доносчик или не! Ние виждаме фактите остро, но не чуваме свободна човешка реч. До изводите идваме индивидуално, тайно, насаме, без общение с други люде и не в съвместно обсъждане на интересуващите ни въпроси. Людете крият своята злоба, мисли, своя душевен преврат, своите разочарования. Преди да разменим някоя дума с някого, трябва четиридесет пъти да проверим човека и тогава да говорим, и то често целият разговор се свежда до полунамеци и полувъпроси. Хиляди, стотици хиляди люде напускат комунизма, но затова никой не узнава. Устата им са сковани, а по лицата им стои печатът на партийността, лоялността и “възторжената любовь” към Сталина. (Рассказ приезжаго из Россiи”. Сп. “Новая Россiя”, № 55-56. 1938 г.)
Интересни сведения за живота в СССР ни дава също А. Цилига, виден комунист, хърватин по произход. Още като млад студент, в 1918 г., под влиянието на събитията в Русия, той постъпил в социалистическата партия на Кроатия, ориентирана доста на ляво. В 1926 г. заминал за Виена като член на Балканското бюро на коминтерна. През есента на същата година се промъкнал в Съветска Русия, за да подиша въздуха на обетованата земя на комунизма. Бил назначен за професор по история в едно висше учебно заведение. Но разочарован от всичко, което видял там, той в 1935 г. успял да се изтръгне от лапите на своите радушни хазяи и да се върне в омразния на всички комунисти “буржоазен” свят. Миналата година той напечати своите впечатления от Съветска Русия в една книга, издадена на френски от изд. на Галимара, Париж, 1938 г., и озаглавена “В страната на великата лъжа”. Една част от тази книга е преведена в сп. “Современньiя записки”, №№ 66 и 67, 1938 г.
Първото потресающе впечатление на европейския комунист от Русия е било нейната културна изостаналост и материална бедност. Дълго обаче той се утешавал с това, че все пак страната “се движи” по посока на социализма и един ден, когато изгрее неговото светло царство, цялата тази нищета ще се забрави. Още повече, че и народът му направил много добро впечатление. Напрегнат ритъм на живота, подем на социалните низини нагоре, стремеж към наука! Но скоро Цилига открил и обратната страна на това повишено самочувствие у издигналите се в революцията на върха слоеве. “Бодрият тон на съветския живот е пълен с дълбок обществен аморализъм”, казва той. “Някакъв дух на груб егоизъм, на сметка, на стремеж да наредим себе си в живота, без да се съобразяваме с другите, циничната философия на здравия лакът, безсрамно приспособленчество и подмазване към стоящите по-високо, за да постигнем своите цели – ето какво прозираше в действията и даже в думите на обикновено гъсто наситените с революционна фразеология другари”.
Цилига се убедил, че прословутата “работническа държава” в Съветска Русия е фикция, зад която се крие един държавен капитализъм par excellence. И още, че Сталин и цялата тая система на държавно-капиталистическа експолатация ще бъдат хвърлени в калната яма на историята, подобно на всички други деспотии и утопии на миналото.
Цилига не вижда нищо социалистическо в Съветска Русия. Напротив, според него тук се е настанил един строй, който най-усърдно копира всички отрицателни страни на капиталистическия строй, оформило се е едно общество, което смята за своя чест да подражава на суетните навици на някои слоеве на капиталистическото общество. Ето някои характерни черти на новоформиралата се болшевишка аристокрация, която Цилига е наблюдавал:
“Средата, в която аз се отзовах в Ленинград”, казва Цилига, “бе извънредно благоприятна за такова едно наблюдение (наблюдение върху болшевишката буржоазия. Б.н.)
Както вече споменах, аз и моите другари живеехме в партийния дом, където живееха всички ленинградски комунистически върхове начело с Кирова, секретарят на партийната организация, и Комарова, председателят на ленинградския съвет. Тук по-рано е живял и Зиновиев с целия си щаб, една част от който живееше там и в наше време… Целият този кръг люде, всички тия семейства представляваха нещо особено, един обществено-психологически тип. Тип на нови обществени големци, тип, напомнящ отчасти парвенютата. Че по същество те са ново привилегировано съсловие, аз знаех това и по-рано. Но че те самите смятат себе си за нови знатни люде, че те вече напълно са проникнати от една йерархическа, кастово-кръгова психология – това аз видят едва тук. Болшинството от тези семейства бе излязло измежду работничеството и майсторите, на всеки случай, от народа. В тяхната разговорна реч, в техните маниери, даже по лицата им, се чувствува тяхното минало, но как студено, как от високо, въпреки това, гледат те към работниците! Истински човек за тях е само този, който заема господствуващо положение в обществото. Който “у нас”, в Съветска Русия, не е способен да се издигне, той, значи, е някакво низше, малоценно същество. Ценността на човека се определя от курортите, за които той може да получи безплатен достъп, по квартирата, мебелите, дрехите, служебното положение. Тези нови привилегировани се делеха по кръгове, невидими с просто око, но остро усещани. Въпросът не се ограничаваше само със строгата йерархия. Людете, принадлежащи към един и същи кръг, се деляха вътре в него според различни признаци: по времето на своето издигане, по начините на издигането, по социална и политическа биография. Във всички тия кръгове същестуваше солидарност само против низшите класи, а вътре вървеше открита борба, пълна с ненавист и злоба. Вътрешното деление в тези бюрократически върхове вървеше още в един разрез: мъжете образуваха един отсенък, жените – втори, децата – трети. Мъжете бяха по-дипломатични, по-скрити. Те не забравяха така лесно, че трябва да се поддържа “връзка с масите”, че трябва да се спазват пролетарските и революционни приличия. Те трябваше да се разбират от полудуми: те бяха напълно в плен на желанието да блеснат със своята кариера и луксозна обстановка, да блеснат със своите дрехи в своите театрални ложи, да блеснат с отиване на най-хубавия курорт или с едно пътуване зад граница. Те смятаха и чувстваха себе си като “светско общество” и страстно живееха с неговите дребни амбиции и завист. Една от жените ми разказа за своята лятна екскурзия до Кавказ. Ето я снета зедно с Будьоний, във вестюбила на един чудесен дворец, в който тя е прекарала. Тя прави кисела физиономия: “Да, тук аз съм само с Будьонний. Ворошилов тоя ден отсъствуваше.” Трябваше само да чуете това “само”… И как засия тя от радост след няколко минути, когато ние стигнахме до фотографията, на която тя е снета заедно с Ворошилов! Как напълно в стила на това “общество” е и това, че една от тях, жена на най-видния нарком, е в ръководството на парфюмерийния тръст!… Против това лицемерие на родителите най-напред протестираха децата. Те искаха нещата да се наричат с техните собствени имена: ние сме хазяите. Защо ще трябва да крием това? Защо да не се обличаме добре винаги и навсякъде? Защо да се обличаме луксозно само в един случай, а в друг нарочно да се преструваме на бедни? Защо да се возим за свое удоволствие с колата, щом я имаме в гаража? Защо “Х” води децата си на училище с колата си, а наш папа отказва да прави това? Те, тези деца, се бяха отвратили вече от революционната фразеология, от склоняването във всички падежи на думата пролетариат”.
Разочарованият комунист ни дава и няколко картини из живота на затворническа Русия, из царството на онзи терор, който за пръв път съществува в историята. “След като в продължение на четири години имах възможността да живея и да пътувам по Русия в положението на човек от привилегированото малцинство, случи ми се пет и половина години да помитарствувам не като наблюдател, а като истински жител на това царство на безправието. Не веднъж през това време аз съм се намирал на косъм от смъртта, а понякога и физически съм усещал студенината на нейната коса върху шията си.”
“При терора и тоталитарността на режима, които съществуват в Съветска Русия, общественият живот, колкото и да е страшен, в целия ред свои прояви, се представя пред очите на наблюдателя, особено на чужденеца, в един изкуствен грим. Но негримираният, всекидневен живот е безкрайно далеч от това, което се показва за живот. Действителният живот може да се узнае истински само зад чертата на официалната общественост, зад границата на легалния живот, в стана на отхвърлените, в затворите, под ключа на ГПУ. Само там може да се узнае Русия без маска, такава, каквато понастоящем е тя. Който не е бил по съветските затвори, концентрационни лагери и в заточение, гдето е събрана огромна армия, повече от 5 милиона човека, на безплатен, робски труд, който не се е запознал с тези най-крупни в световната история каторги, гдето людете умират като мухи, гдето те са разстрелвани като кучета, гдето те работят като роби, той, струва ми се, не знае, какво нещо е Съветска Русия”.
И затова авторът ни дава някои картини, от които няма човешко сърце да не потрепера.
При масовото реквизиране на скъпоценностите се е постъпвало според Цилига по следния начин: “При обиските, разбира се, нощни, агентите на ГПУ заграбваха всички ценности, намерени в домовете, започвайки със сребърни лъжички и завършвайки със златни монети и предмети на изкуството. Притежателите на тези вещи биваха откарвани в затвора, независимо от изхода на обиска. От тях се искаше представянето на скритото злато и ценности в полза на държавата, за строежа на петилетката… В коридора на следователите, пред техните кабинети, стояха на групи тези люде. Един млад зъболекар, който бе заедно с мене в камерата, престоя тъй в очакване цели две денонощия. През тези две денонощия неговото цъфтящо, червендалесто лице стана черно като земята. Имаше и един случай, когато един от тия стоящи в коридора люде се умопобърка. “Гледайте, кръв!” – взе да вика той в изстъпление, сочейки към края на коридора. И ГПУ го задържа в това състояние още 24 часа, за “да смекчи” упорстващите… По-късно, в Сибир, аз срещнах люде, повечето старци, които търпяха по 10-20 денонощия страшния сибирски студ, които биваха измъчвани с глад и жажда, за да получат от тях предполагаемото злато. След такива едни мъчения всички, които имаха нещо, го предаваха. Но тъй като арестите ставаха опипом, повече по доноси, болшинството от подложените на мъчения нямаха никакво злато, при това загубваха здраве, даже и живот.”
Цитираният в началото на нашата статия бежанец от Русия ни дава пак някои сведения относно прословутите московски процеси.
“В историята на политическите процеси, започвайки от 1926 г., не е имало случай – казва този бежанец, – подсъдимият да не се е разкайвал за своите грехове. В резултат у всички, а особено, навярно, у публиката зад граница, се създава съвсем лъжливо впечатление. И то е твърде изгодно за правителството на Сталин. Сталин с това убеждава, че от него никой не може да се спаси, че той е не само стопанин на държавата и икономиката, но и пълновластен хазяин и властител на чуждата душа и съвест, каквато е била Католическата църква в средните векове. Но тази глупава легенда трябва да се изостави… Бившият секретар на Централния изпълнителен комитет Енукидзе например не се покая, Мдивани – също”. Но повечето от обвиняемите се каят и то поради следните инквизиторски методи, които са прилагани към тях: мъченията започват с една предварителна “обработка” на подсъдимите.
“Първата стадия на тази обработка се състои в това, което някои следователи на ГПУ наричаха и наричат “дезориентация” на арестуваните. Арестуваните комунисти, най-важните и подлежащи на “обработка”, биват поставяни в особени камери на вътрешния затвор на ГПУ. Отнемат им се всички вещи и преди всичко часовниците. В камерата, в която хвърлят арестувания, няма прозорци и дневна светлина. Тя се осветява само с електричество. Затвореният не вижда никого, не може да разговаря с никого. Това е царството на мълчанието. Електрическата лампа в камерата понякога изгасва за няколко часа, нещо, което твърде много плаши затворения, който не знае нощ ли е това или ден. Никакви книги до разкаянието не му се дават, особено вестници. Затворените, както мимоходом споменаха Бухарин и Раковски при последната им дума, нямат абсолютно никакво понятие за това, що става в страната и зад границата, нещо, което също влияе на психиката. Повечето от комунистите, особено от управляващите кръгове, поради нервния живот, който водят, са свикнали с тютюна, лулата, силното кафе, чая, виното и въобще към възбудителите на нервната система, и то в големи количества. В затвора те изведнъж се лишават от това. У мнозина от тях (както се разправяше особено за Пятакова, който бе привикнал да се трови с безбройни количества папироси) това обстоятелство предизвиква рязка и мъчителна психическа депресия, както у люде, привикнали с морфий или кокаин. Книги няма, тютюн няма, дневна светлина няма, разходки няма. Човекът е сам, сам със себе си. Свиждане с роднини не се позволява. След крайно напрегната нервна дейност в продължение на последните 18-20 години, винаги против люде и сред люде, в шума на събранията, във вихъра на спорове и разговори, изведнъж настъпва мъртва тишина, принудително дълго бездействие в мрачна, не обещаваща нищо добро обстановка. Особено болезнено действува изгубването на усещането за времето. В бездействие, в мъртва тишина, с мисли за смъртта, минутите се струват за часове, часовете за дни, дните за месеци. Ориентиране по времето за донасяне на храна е също невъзможно. Храната на първо време се носи в камерата умишлено в различно време, с интервали, които се струват на затворения безкрайни, но за причината на които му се забранява да попита нещо. В такава обстановка, след 10-15 дни, почти всеки затворник изгубва окончателно чувството за време. Нему почва да му се струва, че седи с месеци. Това е именно онази “дезориентация”, на която разчита следователят на ГПУ. Трябва да добавим, че на първо време (до покаянието) храната е изключително оскъдна и по качество, и по количество. Това не е онази храна, с която са свикнали комунистическите сановници. Всичко това, взето заедно, прави затворниците крайно нервни. От върховете на заеманите от тях високи постове тези люде, които вчера още са управлявали страната, падат на дъното на тъмната яма. Цялата обстановка подчертава, че те са се превърнали в жалки, безпомощни насекоми, с които всяка минута може да се свърши по една телефонна заповед от Кремъл. От тук у мнозина се явява желанието да вярват на всичко, каквото се иска от тях. Само всичко това да се завърши по-скоро!”
(“Рассказ приезжаго из Россiи” Сп. “Новая Россiя”, №№ 55-56, 1938 г.)
Подсъдимите са подлагани и на т. нар. научни експерименти, които се състояли в следното:
“Имаше и сега още има упорити слухове, че до разпита, както и пред разпита от последната решителна стадия (преди “покаянието”) в храната на затворниците се слага някакъв състав, опиващ психиката и при силно главоболие държащ човека в състояние на болезнена неуравновесеност. Няма нищо невероятно в това. В ГПУ отдавна съществува особена химическа и медицинска лаборатия, организирана от Ягода, в която ред лекари и химици, намиращи се на служба при ГПУ, изучаваха действието на различни възбуждащи средства, на разни приспиващи наркотични елементи и отрови. В 1931 и 1932 г. много средства бяха изпробвани над лица, осъдени за спекулация. Много от отровите бяха повторно изпробвани над “смъртници”, лица, които официално биваха обявени за разстреляне, а всъщност биваха оставяни да поживеят още известно време и един вид като опитни зайци и морски свинчета служеха за обект на различни експерименти, които се извършваха над тях. Тези експерименти носеха названието “научни”. Разрешение за тях бе дадено навремето си от Кремъл.”
Приведените пасажи относно инквизицията, на която са подложени много видни комунисти, ни говорят, разбира се, и за друго. Те ни посочват, че евангелската максима за това, че “който вади нож, от нож и ще умре”, е непреходна, но все пак и това е една от многото сцени на великата руска трагедия. Главните нейни действия, разбира се, се разиграват сред широките народни маси. Те са истинската жертва в страшния болшевишки водевил.
Но нека благодарим на Бога, че както вече споменахме, Той не е оставил великата руска земя без Своята закриляща десница. Сред вихъра на болшевишките изстъпления Той е издигнал Своята Църква като непоклатима скала. За тази единствена гранитна скала, устояла на ударите на болшевишкия чук, ни говорят вече и най-големите й противници. Цилига я смята за най-мощната организация в днешна Русия, макар да стои в сянка. Но тя се явява един могъщ обединителен център на всички творчески сили на нацията. Даже всемогъщият Сталин, за ужас на всички комунисти, в една своя реч се изпуснал да каже много ласкави думи за Православната църква в миналото. Говорейки за “религиозната реформа на княз Владимира”, т.е. за покръстването на Русия, той намира, че тя е имала едно извънредно голямо прогресивно значение за руския народ. Това твърдение на самодържеца извикало паника, преди всичко в редовете на съюза на войнстващите безбожници в СССР. Затова сп. “Безбожник” в броевете си от 1 и 12 февруарий т.г. помества обширни обяснения по въпроса, как да се примирят неотдавнашните твърдения на Сталин за прогресивното значение на “религиозната реформа на княз Владимира” с продължаващото гонение против християнството. Указанията на Сталина, разбира се, са неопровержими. “Приемането на християнството от Киевска Русия е било, несъмнено, едно положително явление ” се казва в “Безбожник”. “Християнската църква енергично се е борила против многоженството, против отвличането на жени, против кървавото отмъщение. Църквата е осъждала продаването на християни в робство и е спомагала за отстраняването на робството чрез сравнително по-прогресивното “крепостно право”. Християнството е помогнало на Киевска Русия “да засили и закрепи държавната организация”. Християнството е помогнало за просветата, за разпространяването на западноевропейската култура, постави началото на руската литература, на руското изкуство. Всичко това сега партията признава и съюзът на безбожниците против всичко това не възразява. Но все пак борбата против християнството не се прекратява и няма да се прекрати, защото “след това християнската църква станала една от най-силните опори на монархическата власт и на експоататорския строй”. Освен това християнството било свойствено на “класовото общество”, а в СССР обществото било “безкласово”.
Тези несериозни обяснения, разбира се, с нищо не намаляват ефекта от думите на Сталина. Религиозните гонения пак ще си продължават, но тия признания на диктатора ще звучат в много уши.
*************************************************************************************************************************************************
Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен “народен съд”, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.
Нещо повече – няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес.
А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.
В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация.
За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания на съветския гражданин Георги Димитров от Москва, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.
И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България, режимът си създаде пошла негова имитация – покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.
МАСОВОТО УБИЙСТВО НА 1-И ФЕВРУАРИ 1945
Протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма.
Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.
През целия си живот близките на избитите ще бъдат преследвани не само от комунистическата власт, но и от непоносимата мисъл какви ли зловещи сцени са се разиграли в последните минути на техните синове, съпрузи, бащи…
В книгата си “Видях сгромолясването им” чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц пише, че освен едно официално комюнике на 2 февруари, с което комунистическите властници съобщават, че “смъртните присъди са изпълнени”, на журналистите са “отказани сведения дори за това дали осъдените са били разстреляни, обесени или обезглавени”.¹
“Въпреки всичко – пише преследваният от нацистите, а по-късно и от комунистите журналист – твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане.” ¹
Че е било ужасно и жестоко, едва ли може да се съмняваме.
Екзекуция, на която липсва прокурор, свещеник, лекар и която не се извършва от взвод с войници, а от сбирщина от партизани, милиционери, фанатици и от докарващи се на новата власт примитиви, хора без морал, чест и задръжки, неизбежно се превръща в кланица.
Впрочем, не друг, а Петър Семерджиев, един от участниците в подобна “екзекуция” на осъдени на смърт от сливенския “народен съд” потвърждава в спомените си години по-късно: “А разстрелът тогава беше един разгул”.²
Много бързо след зловещата нощ на 1-и срещу 2-и февруари из София се разнася истината за избиването на държавниците на България.
Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Станишев моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба.
Тъмнината пада над избитите държавници и мракът над цяла България се сгъстява.
“Така наречените „народни съдилища” – пише Бретхолц – служат единствено, за това да придадат на режима и на терора впечатлението за някаква законност.”
СЪВЕТСКИТЕ ВОЙСКИ И ТЯХНАТА РОЛЯ В ТЕРОРА
Обезпокоен от пристигащите и от провинцията вести за кървава саморазправа, Бретхолц заедно с други чуждестранни журналист предприема пътуване из България и се убеждава с очите си, че “произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, е обхванал цялата страна”.¹
“В това развитие – свидетелства немският журналист,– съветско-руските войски, които се честват от новите властници като “освободители на българския народ от фашистко иго” играят крайно активна роля.
Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарнизон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява населението и – което е най-лошото – открито подкрепя режима на терор на комунистическата “народна милиция”.
Където населението се опълчва срещу произволни арести и отвличания, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се образуват центрове на съпротива, съветските войски вземат радикални мерки.
И онова, което местните комунистически властници не смееха директно да предприемат на своя глава, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност.”¹
БЪЛГАРИТЕ – НА ФРОНТА ДА СЕ БИЯТ, СЪВЕТСКИТЕ ОКУПАТОРИ – В БЪЛГАРИЯ ДА ИЗБИВАТ
Десетилетия наред българската историография мълчи, че окупационната армия на Сталин – тази същата, на която в цялата страна са вдигнати гигантски паметници “от признателния български народ”, всъщност остава в България, за да подпомага терора на малочислените в тогавашна България комунисти и избиването на съпротивляващите се българи, а вместо съветските войски на бойната линия са изпратени 450 хиляди български войници и офицери да гинат в т.нар. “Отечествена война”.
А през 1946 г. съветският агент генерал Маринов (същият, на чието предателство “дължим” осъществяването на плана на Сталин за окупация на България), ще се бие в гърдите пред българския дипломат Евгений Силянов в Париж, че под негово лично командване са ранени и убити 30 хиляди българи във войната срещу Германия.³
И за капак главният обвинител на т.нар. “Народен съд” Георги Петров ще се хвали в доклада си до ЦК на БРП(к), че не са осъдили на (смърт само тези български офицери, които … “са се укрили на фронта”!
Което, разбира се, няма да пропуснат да сторят веднага след връщането им оттам.
ТОВА БЕШЕ ЧУДОВИЩНА ПРИСЪДА…
“Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта – казва Бретхолц, който освен журналист, е и доктор по право. – От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет – на петнадесет години, останалите на лишаване на свобода от една до осем години.” ¹
След като описва терора, който преминава “като ураган над цялата страна” , вземайки десетки хиляди жертви и участието на съветско-руските войски в него, Бретхолц пише:
“В тази обстановка през януари 1945 в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто “военнопрестъпници”. Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми, си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсвала със своето “фашистко минало”…
Самият съд се бе превърнал в театрална сцена – с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето „отвращение” и “възмущение” по време на съдебното заседание.
Върху многото, подредени една зад друга пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието.” ¹
ДИМИТЪР ПЕШЕВ: “НАЙ-СТРАШНИЯТ ДЕН, КОЙТО СЪМ ПРЕЖИВЯВАЛ…”
“На този ден… – пише Димитър Пешев, който определя 1 февруари 1945 като най-страшния ден, който е преживял, – залата беше празна от публика, имаше само милиционери и цивилни агенти… Злокобна тишина и мъчително чакане…”
“Бяха минали часове, откак бяхме доведени тук – не мога да кажа колко, но не бяха малко.”
“Най-после съдиите заеха местата си и след мъртва тишина и напрежение до скъсване председателят почна да чете присъдата издадена, както се каза, “в името на народа”… Ударът беше страшен, зашеметяващ… Дългият низ на осъдените на смърт …“
Това е част от разказа на един от малкото оцелели от кървавата баня български народни представители, сам разминал се на косъм с екзекуцията и осъден на 15 години затвор.
ПЛАНИРАНИТЕ УБИЙСТВА… В ПРОЦЕНТИ
На смърт са осъдени регентите, съветниците и служителите в канцеларията на цар Борис, министрите от няколко правителства и 67 народни представители.
Незабавно, без право на обжалване.
Няма време, Москва бърза, защото конференцията в Ялта започва след три дни, а Сталин току-що е претърпял фиаско в опита си да овладее и Гърция.
Не може да се допусне провал и в България, където хората са настръхнали срещу комунистическия терор и беззаконие.
Ето защо присъдите са предварително определени по указания от Москва. Уточнени са … в проценти.
В края на януари Вълко Червенков чинно рапортува на Георги Димитров с телеграма, писана на руски език: “Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. … От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до седемдесет процента!”
Едва ли има нужда от по-ярко доказателство за целта на т.нар. “народен съд” и за моралната деградация на хора, които не се свенят да определят смъртните присъди в … проценти!
ПО “НАСТОЯВАНЕ” НА ЗАПАДА ЛИ? НИЩО ПО-МАЛКО ВЯРНО
“Сред българския народ – свидетелства чуждестранният журналист, – извършеното в негово име клане предизвика огромен ужас.”
“В западния свят, който по това време беше зает с други проблеми, фактът остана почти без внимание – уточнява Бретхолц, сякаш предвидил по-сетнешните комунистически лъжи. И допълва: – Когато британският вътрешен министър Антъни Идън в края на февруари бе попитан дали българското правителство е консултирало представителите на Великобритания в София, той отговори: “Не бих могъл да знам защо би трябвало да правят това. Процесът е работа, която интересува само България!”
За жалост и днес в България се намират автори, които имат наглостта да твърдят, че престъпният сталинистки процес, цинично наречен “народен съд” бил проведен … по настояване на западните съюзници. Нищо по-малко вярно.
БРИТАНСКАТА И АМЕРИКАНСКАТА МИСИЯ СА ИЗХВЪРЛЕНИ ОТ БЪЛГАРИЯ
Бретхолц разказва как в края на септември 1944 г. в София пристига британска военна мисия, начело на която е британски офицер, когото журналистът познава още от Анкара и Истанбул и който е получил заповед от британското върховно командване да се отправи с щаб от сътрудници към окупираната от съветските войски България.
Не без известна ирония офицерът му казва, че дължи пристигането си в България отчасти на тревожните вести, които западните журналисти изпращат от София.
“Вечерта – пише Бретхолц, – видях отново британския офицер в хотел „България”. Той изглеждаше така, сякаш бе загубил едно сражение.
С нескривано възмущение ми разказа: “Съветско-руското командване се е осмелило да поиска от офицерите на една съюзническа армия в срок от 24 часа да напусне територията на България, в противен случай щели да ни “откарат” до турската граница.
На другия ден преди обед, точно 24 часа след пристигането си, британската военна колона отпътува за Турция.
На сбогуване – продължава Бретхолц,– британският офицер ми каза този път без всякаква ирония: “По-бързо и по-добре руснаците не биха могли да ме убедят, че всичко, което вие сте съобщили от София е вярно – и по всяка вероятност още много повече!”
Разказът на Бретхолц се потвърждава и от американския журналист Чарлс Ланиус в статията му “Аз видях как руснаците завладяха България през 1944 година” , публикувана на 22 октомври 1945 г. в Reader’s Digest.
“НАРОДНИЯТ СЪД”– ПРЯКО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА МАСОВИТЕ УБИЙСТВА
Следите от чудовищното престъпление не могат да бъдат скрити. Защото от телеграмите на руски език, които Трайчо Костов (с псевдоним Спиридонов) от София и Георги Димитров от Москва си разменят, става ясно, че “народният съд” не е нищо друго освен пряко продължение на масовите убийства от септември –октомври 1944 година.
До Димитров
…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали и следствени комисии…
ЦК на БКП, 13 септември 1944 г.
*
До Димитров
Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.
ЦК на БКП, 25 септември 1944 г.
*
До Димитров
Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път. Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие.
Да се ускори организирането на Дирекцията на милицията и да се уреди правилното функциониране на отделите й. В наши ръце са отделите за Държавна сигурност и разузнаването. Помощник – началник на униформената полиция също е наш човек. Държавен обвинител в народния съд ще бъде Георги Петров, юрист от Стара Загора.
ЦК на БКП, 1 октомври 1944 г.
(оригиналът на телеграмите на руски език може да се видят на сайта Декомунизация).
АБСУРДНИТЕ ОБВИНЕНИЯ
Още на 27 октомври 1944 Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров подготвените пунктове на обвинението, които са три и са абсурдни от правна гледна точка.
Поначало да се съдят за вземане на политически решения, с които не са нарушили законите на страната си, нито международните конвенции (при това вкупом, с общо колективно обвинение!) министри и народни представители, получили легитимно властта чрез законни избори, е правен абсурд.
В една от точките си Трайчо Костов сочи като “престъпление” присъединяването към Тристранния пакт, удобно “забравяйки” че през ноември 1940 година, когато Сталин и Хитлер все още са съюзници, единствените, които настояват България да влезе в Тристранния пакт и които по времето на т.нар. Соболева акция разпръскват стотици хиляди позиви из цяла София с лозунга “Искаме съюз със СССР! Искаме съюз с героична и социално справедлива Германия!” са … българските комунисти.
ПОЛИТИЧЕСКИ АКТ, А НЕ ВОЕННО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
Но да се върнем на обвинението, че присъединяването на България към Тристранния пакт и обявяването на война на Англия и Америка било … “престъпление”, извършено от “военнопрестъпници”.
В следващата точка абсурдни обвинения Трайчо Костов споменава “действията, нарушаващи неутралитета по отношение на СССР – присъединяването към Тристранния пакт и организирането на антисъветска изложба”.
Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941, когато СССР е в двустранен таен съюз с Хитлерова Германия, няма как да наруши неутралитета спрямо СССР, напротив – в предложението за “взаимопомощ”, отправено към България чрез съветския емисар Соболев през ноември 1940 г., СССР уверява България не само че не възразява към присъединяването й към Тристранния пакт, но и че сам се кани да се присъедини.
Именно затова Георги Димитров предупреждава Трайчо Костов по време на показния сталински процес срещу ” “военнопрестъпниците” да не цитира текста на съветското предложение за “взаимопомощ”.
Което, разбира се, не убягва от вниманието на съвременниците.
Че “антисъветската изложба” била според Трайчо Костов нарушение на “неутралитета по отношение на СССР”, е дори смешно да се коментира.
Това комично обвинение само демонстрира пълната БЕЗПОМОЩНОСТ на съветските марионетки у нас да намерят нещичко, в което да обвинят българските политици, които за разлика от тях са действали и мислили единствено в интерес на България и на народа си.
Същата безпомощност личи и в последното невярно и абсурдно обвинение: “невземането на мерки за предотвратяване на моралните и материални загуби във връзка с обявяването на война на Англия и Америка”, когато всъщност българските власти действат незабавно, осигурявайки възможно най-бързо подслон и помощ на пострадалите от бомбардировките над София.
ПОЛИТИКАНСТВО И ИДЕОЛОГИЧЕСКИ КЛИШЕТА
Но дори тези, изсмукани от пръстите три точки не удовлетворяват Георги Димитров и на 17 декември той допълнително идеологизира обвиненията и ги превръща в откровено политиканство:
“В обвинителните речи… трябва да бъде показано хищническото лице на немско-фашисткия империализъм и на него да бъде противопоставена освободителната мисия на Съветския Съюз, на Червената Армия и нейните съюзници.”
Обвинението трябва да опише картина на всенародно движение срещу антинародния режим, да подчертае, че руснаците за втори път освобождават България, да характеризира капиталистическата класа като опора на фашизма в България и така да се създаде база за преследването й, царската династия да се представи като прогерманска и предателска.” Ето това е идеологическият код, с който ще се говори оттук-нататък в комунистическа България.
“ЦЕЛУНИ ДЕЦАТА МИ”, “ПОЗДРАВИ ЖЕНА МИ”…
“Мъчително и ужасно беше да ги гледа човек – продължава в спомените си Димитър Пешев, – когато мислено се прощава с тях при тези трагични моменти след изживените месеци на изпитания и страдания…
Стана едно мълчаливо прощаване… Спас Ганев, който беше близо до мен, излизайки тихичко ми каза “целуни децата ми”. Ние бяхме приятели с него, познавах и семейството му и съжалявам, че не можах да изпълня това негово последно желание.
Минавайки край седналите на скамейките ние виждахме измъчени лица, изтръпнали, без всякаква надежда. Срещнаха се нашите погледи с Иван Петров, депутат от Тетевенско, той успя със замиращ глас да ми каже “поздрави жена ми”. Това беше последното, което чух…“ . ¹
“Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас… Аз се отказвам – допълва Димитър Пешев, – да описвам картината след прочитането на присъдата и отделянето на осъдените на смърт – затова е необходимо перото на голям гениален писател.
Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас – да гледа как се отделят от останалите шестдесет души… Не знам дали такава картина някога изобщо е съществувала…“
ДЕЦАТА – И ТЕ “НАРОДНИ ВРАГОВЕ”
В България на осъдените на смърт е отказано не само неотменимото право присъдата да се обжалва, не само правото да бъдат помилвани, не само религиозна подкрепа, но и утехата да се простят с близките си.
Всъщност, още в края на декември, веднага след като започва т.нар. “народен съд“ семействата на вече обречените подсъдими са депортирани в Делиормана, в отдалечени села сред заснежените полета и настанени в изоставени къщи, бараки, често без врати и прозорци, при ужасяващи условия.
Дори петгодишната Илиана Батембергска получава заповед на свое име за интерниране в Добруджа… Какъв страшен “враг на народа” е била малката дъщеричка на Иван Батембергски.
Иван Батембергски, с чиито лични усилия е спасен от депортация легендарния Илеш Шпиц от футболния отбор Македония (Скопие), е безжалостно убит, без да има право да зърне за последен път дори малката си дъщеричка.
Съпругата му Радка, “интернирана” посред зима някъде в Делиормана, ще научи седмици по-късно от случайно попаднало й парче вестник. Злощастната майка на Иван Батембергски ще броди из софийските гробища, пронизвана от ледения вятър, за да търси лобното място на непрежалимия си син. Двете с майката на Радка ще се крият зад надгробните паметници и с потрес ще наблюдават десетките гарвани, които кръжат и кацат на мястото на поставена милиционерска охрана (между Арменската черква и днешния паметник на избитите български държавни мъже).
Къде са костите им и до днес не се знае.
ИСТИНАТА СРЕЩУ ЛЪЖАТА
68 ГОДИНИ ОТТОГАВА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ УБИЙЦИ И ТЕХНИТЕ НАСЛЕДНИЦИ НЕ СПРЯХА ДА УБИВАТ ОТНОВО И ОТНОВО ЖЕРТВИТЕ С КЛЕВЕТИТЕ СИ. НО ИСТИНАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СКРИТА. ТЯ ЗВУЧИ ЗЛОВЕЩО С ДУМИТЕ НА САМИТЕ УБИЙЦИ.
“Вярно е – извинява се на другарите си от ЦК главният “народен обвинител” Георги Петров в доклада си до партията (правописът на доклада е запазен – б.м.), – че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2857 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни…”
И веднага след това извинение за “незадоволителното” количество на смъртните присъди (няма и три хиляди ), Петров продължава с въпроса за “качеството”:
“И, наистина, кои лица разстреляхме?
Ами това са: тримата регенти, между които един княз от Сакс-Кобурготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата скамейка духът на “О Боже почиващия Цар Борис ІІІ”, за да го развенчаем като “народен цар” и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Министър председатели; разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 души народни представители от фашисткото ХХV-то Общо Народно Събрание.”
“Но само това ли?” – възкликва в доклада си реторично “народният” обвинител и продължава:.
“Не, ний разстреляхме тоже целият висш военен съвет, целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др. …разстреляхме целият апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички Областни и Околийски полицейски началници, коменданти и Околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения; разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр. и пр.
Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.
Всичко това преценено обективно ни извежда към твърдото заключение, че Народния Съд изпълни достойно възложената му задача, в общи линии – както вече изтъкнах по-горе.”
И след тази пламенна пледоария за “достойно” изпълнената задача в “кастрирането” на българската нация, Георги Петров хвърля в битката най-силния си коз.
БЪЛГАРСКИЯТ “НАРОДЕН СЪД” БЕЗ АНАЛОГ В ЦЯЛА ЕВРОПА
“Става вече ясно, че и в международен мащаб, нашият Народен съд ще остане ненадминат…” – пише без да крие вълнението си докладчикът.
“И, наистина, вече месеци – казва той не без презрение към туткащите се румънци – близо година откак в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!”
В Унгария – продължава с примерите Петров, – така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.
Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния француски народ.
В ГЕРМАНИЯ – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс. (Даде се възможност на да се приютят в Испания на кръволока Франко..)
В Италия – всеопрощението на съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.
Пък нека не се боим да се спрем и на братска Югославия – не спира българският стахановец и уточнява: – Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни. И там акцията на Народния съд наред върви извънредно вяло и в никакъв случай не (обещава резултатите от нашия Народен съд.”
“Докато нашият закон за народен съд, – бие се в гърдите Петров – чл. 2 предвижда наказания от 1-15 години или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5.000.000 лева, без да се уточняват санкциите за отделните случаи на престъпност, изброени в чл. 2, п.п.1-10 вкл.
Югославянският закон предвижда още никоя смъртна присъда да не се изпълнява без подписа на Тито, тоест без нейното утвърждаване, докато нашият закон в чл. 10 предвижда изрично че присъдите на Народния съд не подлежат на обжалване и утвърждение и се изпълняват незабавно.
Ясно е от постановленията на самия югославянски закон, а това се потвърждава и от практиката на Народния съд там, че резултатите от тази голяма народна акция в никакъв случай няма да достигнат резултатите на (Нашия Народен съд.”
“Прочие, – завършва Петров, – примерът, който даде Нашият Народен съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.
Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.”
Наистина “слава” на такава партия, която се бие в гърдите с най-ужасяващи престъпления срещу собствения си народ, извършени по заповед на чужда държава.
УБИТИТЕ НА “СЪД” ПРЕД…УБИЙЦИТЕ…
Но и това не е всичко. Т. нар. “„народен съд” съди и осъжда дори вече починали хора или убити хора – нещо, което е без прецедент в световното право.
Целта на тази гавра – да изправиш убития пред “съда” на убийците му, е ясна – за да могат престъпниците да сложат ръка на имуществото на своите жертви. А конфискацията на имотите не е била само грабеж, но е служела и на по-далечната цел – децата на избитите интелектуалци, държавници и индустриалци да бъдат декласирани, набутани на социалното дъно.
Да им бъдат отнети ресурсите, за да не станат естественият интелектуален елит, който да оглави съпротивата срещу насилието.
За да бъдат след това подменени с пошла псевдоинтелигенция от парвенюта и службогонци. Която и до днес не се свени да величае комунистическите величия или да подменя историческата истина на конференции.
А ние се питаме КАКВА Е ВРЪЗКАТА МЕЖДУ СЛУЧИЛОТО СЕ, СЛУЧВАЩОТО СЕ И ТОВА, КОЕТО ЩЕ СЕ СЛУЧВА ТЕПЪРВА.
ДОКАТО УБИЙЦИТЕ СЕ ВЕЛИЧАЯТ, А ЖЕРТВИТЕ СА ОБРУГАНИ, НИЩО ДОБРО НЕ ЧАКА БЪЛГАРИЯ. [/b]
_____________
¹ Волфганг Бретхолц. Видях сгромолясването им. София, изд. Бъдеще&Тилиа, 1994
² Петър Семерджиев. Спомени. Сиела, София, 2010
³ Ирина Недева. Мисия Париж. Разговори със Силянов. СЕМАРШ, 2007
Доклад до ЦК на БРП (к) на Георги Петров относно работата, трудностите, пропуските, резултатите и значението на Народния съд в България.
Димитър Пешев. Спомени. ИК Гутенберг, София, 2004
**********************************************************************************************************************************************
Зловещо! За по-малко от 140 години Русия и СССР отнеха от България 895 млрд. долара
О, руси…защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!
(Вазов, 1916 г. Из: На руските воини)
Исторически, българо-руските политически отношения са нови, едва на няма и 140 години. Като всички политически отношения, и те създават свои митове. Най-важният за българо-руския случай е този за хармоничността в отношенията България-Русия, за константната дълбока привързаност и признателност на България спрямо Русия по време на и след Освобождeнието. Внушаван през годините след 1944 г. и в частност все още и днес, този мит няма особено основание в българската история и в историята на българо-руските отношения.
Разглеждайки ги под лупа, много по-силни се оказват аргументите в полза на тезата за отношения на напрежение и антагонизъм межу двете държави. Особено с оглед на
напрекъснатите политически намеси на Русия в българската вътрешна и външна политика, които резултират в преврати, интриги, изнудвания, убийства (между които най-драматичното е това на Стефан
Стамболов, убитнай-вероятно в услуга на руските агенти в България и руския цар) и войни (
Сърбия напада Българияслед Съединението с изключителната благословия на Русия, а
през 1916 г. Русия де факто напада България като окупира Добруджаи разполага дълготрайно свои войски в готовност за нахлуване във вътрешността, следствие на което, като последен мохикан на наивното русофилие, Вазов пише стихотворението си “На руските воини”, цитат от което служи за интродукция към този текст).
Ако действително през Освободителния период български граждани и селяни питаят някаква идеалистична обич към Русия, то тя е като към внушаван метаобраз на по-силен славянски православен народ. Който би се застъпил за по-малкия, страдащ под Османско-турското робство български и славянски православен народ, дал някога на по-големия азбука, писменост, култура и дори религия.
Българите проектират очакванията си върху Русияне поради друга причина, а защото имат историческа памет за онова, което те самите са дали някога на Русия. Разбира се, те никога няма да натякват на руснаците българския принос в историята и културата на Русия, защото не е в манталитета на българите да го правят, дори когато е основателно.
Връзката с руските либерали, която изграждат постепенно българските интелектуалци в изгнаничество в Бесарабия (територия в руската империя, която столетия се запазва преобладаващо населявана от българи) допринася за задълбочаване на тези проектирани върху ‘руснака’ и ‘Русия’ надежди в народопсихологията. Но докато руските либерали са прогресивни носители на европейското Просвещение в Русия, то самата руска държава е автократично назадничава – и ги разглежда като свои врагове. Руският царизъм преследва руските либерали, най-силните им представители, декабристите получават каторгите в Сибир за постоянно местожителство. Така онези, които са служили на българските интелектуалци в изгнаничество им като символ на ‘Руското’, се оказват преследвани и наказвани от реалната Русия, тя не ги разпознава като свои.
В Русия по това време селяните са все още крепостни, а руската национална доктрина съвсем не е водена от идеала на славянски православен волунтаризъм, какъвто погрешно изграждат групи българи. Русия търси нови платформи за геополитическото си влияние като голяма автократична система. Такава територия се явява частично владяното от Великата Порта южно Черноморие, заедно с протоците към Средиземно море. Русия води няколко войни срещу Османска Турция. Като при две поне би могла да гарантира, да изиска като условие, свободата на България – още по време на Кримските войни. Но не го прави – за нея България е една територия, която може да послужи по необходимост някога на руските интереси.
Колко дълбоки са коренитена
мита за българската признателност и обич към Русияможе да се види в днешната руска политика спрямо България.
Русия не само пропагандира това внушение навън към българите, тя и се храни с него вътре– на руснаците се внушава, че българите ги обичат и са им благодарни за всичко, което Русия била дала и рискувала за свободата на България. Колко далече от историческата истина е подобна персуасивна пропаганда, можем да видим при един бърз преглед на фактите около българското Освобождение и особено на онези от Следосвобожденския период в България.
Преди няколко дни, най-активният и най-старият жив руски националсоциалист, Жириновски, обиди вулгарно българския президент по темата, която се явява и своеобразна мантра за отношенията на Кремъл с България – “колко много България дължи на Русия”. Подминавайки дефицита на елементарно дипломатическо възпитание, от който страдат множество политици, можем да се съсредоточим върху заканата – препоръка, която изрече към българите пияният руски политик: “Да си препрочетат учебниците по история и да си припомнят!”
Това е изключително полезен съвет. Колкото по-често една нация се обръща към историята си, колкото повече рефлектира върху нея, толкова по-сигурна е тя в своята идентичност и може да се справи с настоящето си и да се грижи за бъдещето си. Това казва някога Монтескьо, по-късно е цитиран от не един и двама – и думите му достигат до нас като парафраза на Оруел в английския вариант за онзи народ, който
няма бъдеще, ако не познава миналото сиИ така, да се обърнем към историята и да видим какво дължи всъщност България на Русия.
Знае ли средностатистическият българин днес колко са
българите, убити по време на Априлското въстание? За неговата свобода през 1876 г. падат 15 хиляди български въстаници и загиват общо 70 хиляди цивилни българи– жертви на опожарени градове и села, изклани или подпалени живи български мъченици.
Знае ли средностатистическият българин колко са
българите, убити по време на Руско-турската война през 1877/78 г.? За неговата свобода през 1877/1878 г. падат 15 хиляди воюващи българи, в което число са българските опълченци и включилите се на място в битките мъже и младежи, като към тях се прибавят и допълнителни 95 хиляди български цивилни жертви– избито, изклано население от башибозук и османско-турска редовна войска по време на военните действия.
Равносметката само от този кратък преглед е, че
за собствената си свобода само през Априлското въстание и в битките на българска територия по време на Руско-турската война загиват над 30 хиляди български воюващи мъже и 165 хиляди цивилни българи, мъченици за Освобождението на България. Извън тази равносметка са жертвите – воюващи български въстаници и загинали цивилни българи по време на Старозагорското въстание, което предшества Априлското.
А знае ли средностатистическият българин колко са
руските войници, загинали на българска територия по време на тази война? Малко над 15 хилядируски войници.
И сега нека погледнем картата на България и да видим
колко са паметниците на падналите 15 хиляди руснаци на територията на България и колко са паметниците на падналите над 30 хиляди воюващи българи и 165 хиляди цивилни български жертви, дали живота си за Освобождението на Родината си.
Тъжната действителносте, че докато
за 15-те хиляди руски войници (преимуществено нещастни руски крепостни селяни, на които е обещана свободата, ако воюват във войната на руския царизъм за Босфора) в България има множество паметници и мемориални плочи, то 30-те хиляди воюващи български мъже и 195-те хиляди цивилни български жертви, паднали за Освобождението на Родината си, не се радват и на един (1) самостоятелен възпоменателен паметникот типа на който и да е посветен на руснаците монумент в България.
Колко повече благодарност очаква Русия? Нима не е достатъчно, че България цени многократно по-малкото число руски жертви, от своите собствени, които е дала за Освобождението си?
Тук веднага възниква и друг въпрос.
Колко по-сервилен може да се очаква бъде българският народ, предвид цената, която е платил на Русия за правото си да съществува? В случая цена е съвсем точно, финансово, непреносно понятие. По-долу изложените факти в цифри са в приблизително пресметнати
стойности след 135-110-70 и пр. години плюс олихвяванетона сумите за тези периоди (70, 110, 135 години) в случай, че тези пари никога не биха напуснали българския държавен национален трезор, като са екстраполирани в днешна валутна стойност (за удобство се взима американския долар като валута, а метричната система остава европейската – милион, милиард, билион и пр.)
За Освобождението си Княжество България плаща на Русия около 40 милиарда днешни долара (в тази сума са ресурсите за руския окупационен за България период и загубите за българската икономика, следствие на намесите и интригите на руските агенти до 1908 г. в българската вътрешна и външна политика, вкл. в инфраструктурата, търговията и експортите й).
За Съединението си Княжество България и Източна Румелия плащат около 18 милиарда днешни долара, фактически животът на Източна България след Съединението е живот на заеми, поради цената, която трябва да плаща на или заради интригите на руския царски двор.
А през 1908 г., за да обяви Независимостта си, и за да напуснат руските окупатори (за руска окупационна сила говорят договорите след 1878 г. и 1879 г., едва комунистическата историография прави от руската окупацията в България след 1878 г. руско присъствие) България (заплашват, че ще й отнемат Добруджа и ще откъснат завинаги от България българската общност в Бесарабия и Молдова, и частично го осъществяват),
Царство България е принудено да плати на Русия “репарации“ за… собствената си Независимост. Като това означава и
да поеме изплащането на дълга на Турция към Русия (по капитулационните договори на Руско-турската война, сключени в Сан Стефано и Берлин), на обща стойност 60 милиарда днешни долара.
Но с това не се свършва –
през 1944г., с нахлуването на руската съветска окупационна Червена армия в България (на който окупатор са издигнати не един и два монумента),
от българския държавен резерв се отнема буквално всичко и се изнася в посока Москва – от златните държавни резерви, през резервите на БНБ в ценни книжа до пенсионните фондове на българските държавни служители, военни и вдовиците – резерви, недокосвани през ВСвВ.
Днешната стойност на всички суми, отнети от Русия и СССР от България и българския народ за под 140 години българо-руски отношения, може хипотетично да се изчисли на обща стойност 895 милиарда днешни доларас олихвяването за този най-дълъг период и при динамичния прогресивен растеж на стойността.
След септември 1944 г. България е принудена да плати за изхранването на Червената армия и за окупацията си– съветските войски остават до 18 март 1948 г., като Георги Димитров подписва със Сталин известния Договор за дружба и взаимопомощ в Москва, според който
България трябва “ефективно да се включи в заключителната фаза на Втората световна война” – с 450 хилядна армия, харчейки 91 милиарда днешни лева или 70 милиарда днешни долара за изхранването на окупатора си, Червената армия.
Отделно
България жертва 35 000 български млади мъже, които падат в абсолютно безсмислената за България “заключителна фаза на войната”– нацистките войски са напуснали България и са преминали и Югославия, няма защо да се гонят, те дори не се бият, а се изтеглят безславно в посока Берлин.
Множеството български войници са убити от “приятелския огън“ на руснацитеи българите зад себе си в мъглите, дъждовете и снеговете на есента и зимата на 1944/1945 г. в бивша Югославия.
След 1947 г. значителна част от стария български държавен архив (или онова, което е останало от него)
е изнесен в Русия, в момента от него липсват ценни архивни книжа в мащаб на малко под 60 хиляди страници от български държавни документи – Кремъл и до днес отказва да ги върне.
Русия и СССР никога не плащат на България репарацииза отнемането и асимилирането на територии и българско население в Североизточна Добруджа и Бесарабия.
През 1962 г., оставена от руския СССР без финансови и текущи ресурси (суровините и продукцията на страната масово се изнасят за СССР) България е доведена до банкрут, от който фактически фалит не е излизала всъщност никога досега.
Парадоксално, по това време
България е и един от гарантите във Варшавския пакт за заемите, които Кремъл и Пакта взимат от Световната банка.
Само за 1982 г.Световната банка и няколко западни банки отпускат на СССР и страните от Варшавския пакт краткосрочни и дългосрочни дългове на обща стойност близо
630 милиарда доларапри съответното за периодите олихвяване. Какви са били задълженията, които България съ-изплаща за Русия за периода на само една петилетка, след като годишният заем е толкова голям – всеки може да пресметне сам.
Всъщност –
исторически коректният въпрос, който трябва да си задават българите е: Какво дължи Русия на България?И за да си отговорят на него, наистина трябва да вземат заканата-съвет на пияния Жириновски насериозно – да си припомнят историята и да я изследват.
* Весела Кулева е магистър по политология, масови комуникации & PR и педагогика, бакалавър по богословие. През годините дотук работи като политолог в Института за изследване на гражданските сдружения и инициативи, Мюнстер, Германия; в Института за изследване на геноцидните престъпления и ксенофобия, и в Института за стратегически политически анализи, Бремен, Германия. Работи в екипа на Института за българска протестантска история, сътрудничи на сайта Декомунизация. Политически консултант е в немски социологически агенции, журналист в различни медии. Теми на работата й са сравнителни анализи на тоталитарните системи, история на България и Европа, правата на жените в ислямския свят, църковна история. Ръководи независимия проект PRO Civil Society и двете му издания “Гледна точка” и “Аргументи”.
*************************************************************************************************************************Ако в ранното Средновековие Добруджа е областта, където Аспарух създава българската държава, през Първата световна война, същата тази Добруджа се оказва бойно поле, където България отстоява правото си на самостоятелно съществуване във война срещу ‘’освободителката’’ Русия. В българската история тя влиза като ‘’Добруджанската кампания на Трета Българска армия’’, представляваща златна страница в бойната летопис на България.
Всъщност това не е двустранна война, а част от глобалния конфликт, наречен Световната война (1914-1918), номерирана впоследствие като Първа, за да се разграничи от още
по-големият глобален конфликт – Втора световна война (1939-1945).
Боевете за равна Добруджа се явяват и начин за решаването на Добруджанския въпрос, възникнал още след края на Руско-турската война (1877-1878 г.), претърпял развитие в ущърб на България по време на Балканските войни (1912 – 1913 г.) и еволюирал до възможността за разрешаване през Първата световна война.
Появата на руски войски в Добруджа през 1916г. не е случаен акт, а резултат на вековната руска политика на териториално ограбване на България чрез раздаване на нейните земи в полза на съседите й. Тези типично имперски сделки за наша сметка в българската историография обикновено се скриват. Целта е повече от ясна – създаване на изкуствен ореол на самодържавна Русия като ,,благодетел’’ и единствен защитник на поробените българи в Османската империя.
Десетилетният стремеж на българската историография да украсява и ‘’облагородява’’ руската балканска политика достига своя апогей в епохата на комунизма. Тогава руското военно присъствие на Добруджанския фронт на Българската армия през Първата световна война просто изчезва.
Ако разгледаме библиографията по въпроса изпъква унизителния за националното самочувствие на всеки българин факт, че по време на т. нар. социалистически период до 1989г. липсват сериозни научни изследвания, които да осветляват участието на България в Първата световна война в Добруджа.
Антирумънските и най-вече антируските военни действия на Българската армия през 1916-1917г. въобще не са сред любимите теми за българската историография от този период. Главната причина е възприетата от комунистическата система политика на социалистически (пролетарски) интернационализъм, деградирал до национален нихилизъм. Този последователно прокарван принцип дори изменя характера на българското участие в Първата световна война, обявена за ,,империалистическа’’ според оценките на болшевишкия вожд Ленин , които изцяло догматично се възпроизвеждат в българските учебници.
Да се разказва за военни действия на Българската армия, при това успешни, срещу съюзниците на комунистическа България във Варшавския договор и СИВ – Русия и Румъния, не е препоръчително.
Затова и до днес най-сериозните и задълбочени изследвания по тази тема са дело на българската историография от междувоенния период (1918-1939 г.)
В Царство България излиза значителна по обем литература по въпроса за участието на България в Първата световна война. Тук могат да се посочат мемоарите на различни български военачалници, участници в събитията като запасни генерали и офицери Никола Жеков, Стефан Тошев, Никола Недев, Тодор Кантарджиев, Стефан Нойков, Ал. Кисьов, Ал.Марков, Лука Малеев и др.
Нещо повече, след Ньойския договор, е съставена комисия от български военни историци, която изследва подробно подготовката и хода на войната срещу Румъния. Тази комисия е приемник на Военноисторическата комисия, учредена още през 1914 г., която възприема най-доброто като методология, фиксирано в практиката на изследователи от ранга на Атанас Христов, Петър Дървингов и др. До 1943г. Военноисторическата комисия издава цели 9 тома.
Тези издания са изключително богата изворова база за военните действия, водени по всички фронтове от българските войски. Последните два тома (т.VIII и IX) се отнасят за Тутраканската операция и за настъплението на 3-та Българска армия в Добруджа.
След демократичните промени интересът към Първата световна война се възражда отново. Сред историците, занимаващи се с осветяването на различни проблеми от тази война личат имената на Борис Чолпанов, Димитър Христов, Георги Марков, Генчо Камбуров, Димитър Зафиров, Игнат Криворов, Димитър Минчев, Калчо К. Калчев, Велико Лечев, Илиана Илиева, Косьо Пенчиков.
През 2008г. е преиздаден сборникът за добруджанският герой командирът на 1-ва Конна дивизия ген. Иван Колев. В него са включени всички известни, публикувани биографии на генерала, както и десетки спомени и статии за ‘’бащата на българската кавалерия’’ от негови другари по оръжие, близки, политици и роднини.
Когато Първата световна война избухва на 1.08.1914г., България все още не е изживяла последиците от погрома от 1913г. Тя се намира в състояние на национална покруса след Букурещкия мирен договор от 1913 г. Управляващите се опитват да потърсят място в задаващата се война с надеждата, че България ще може да си върне загубените територии. Основен принцип в българската външна политика става реваншът.
„Голямата война” променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България, че този път би могла и да осъществи върховната обединителна цел. През първата военна година България се чувства твърде слаба от преживяното поражение, за да мисли за нова война. Правителството на В. Радославов декларира неутралитет, но продължава внимателно да следи с ,,пушка при нозе” конфликта между двете военнополитически групировки – Антантата (Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Още в края на 1914 г. става ясно, че силите им са изравнени. Затова техните усилия се насочват в търсене на нови съюзници.
Цената на България започва да расте – тя има благоприятно разположение в центъра на Балканския п-в, близо е до Проливите, контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а при това разполага и
със силна, доказала боеспособността си армия.
Дипломатите и от Антантата, и от Централните сили не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да й предложат бъдещите съюзници.
Балканското статукво е очертано с Букурещки договор от 1913г., сложил край на Втората балканска война. Този договор не само разкъсва за пореден път българското етническо землище, но и изолира България от съседите й. Букурещкото териториално статукво е антибългарско, защото обединява всички наши съседи, ограбили с помощта на великите сили, най-вече Русия и Франция българските земи в Македония, Тракия и Южна Добруджа.
Като най-голям защитник на този „мир” се изявява Румъния, която се страхува от евентуално отмъщение на България. Другият отявлен защитник на договора през 1914 г. е вече воюващата Сърбия, която се стреми да създаде нов Балкански съюз заедно с Румъния и Гърция. Първоначално този съюз не се осъществява, защото Румъния е в договорни отношения от 1883г. с Тройния съюз.
Тройният съюз се стреми да привлече България с цел по-бързата победа над Сърбия, където австро-унгарските войски се оказват неспособни да нанесат решителен удар.
След включването на Османската империя към Централните сили, за Германия е от стратегическо значение да осъществи връзка с нея. Ако България се наредил до враговете на Германия и Османската империя, то последната може би ще бъде победена по-лесно и така морските пътища между Русия и западните й съюзници ще се отворят.
Със стратегическото си разположение България респектира неутралните Гърция и Румъния. От друга страна, по всичко личи, че в български ръце е съдбата на Турция и Сърбия. Ако България се включи на страната на Централните сили, Сърбия би била окончателно разгромена. Германската дипломация дори замисля вариант за сключването на тройно българо-румънско-турско споразумение, което да доведе до включването и на трите страни към тогавашния Троен съюз (Германия,Австро-Унгария, Италия), а това би могло да повлияе на невключилата се Гърция.
Ако България застане на страната на Антантата, тя може да прекъсне връзката на Германия и Австро-Унгария с Османската империя, което би улеснило овладяването на Проливите и осъществяване на връзката на Англия и Франция с Русия.
Изборът на България към кой съюз да се присъедини има и финансова страна. Въпреки руското застъпничество пред европейския кредитор, по това време, Германия се оказва по- щедра спрямо България, което допълнително наклонява везните към Тройния съюз. По това време балканската политика на Антантата фактичекси се определя главно от Русия. Русия също подкрепя един евентуален балкански съюз, като се стреми да откъсне Румъния от Централните сили. Руснаците не крият и интереса си към този съюз да се присъедини и България, което обаче се оказва невъзможно.
През 1914-1915 г. Русия прави няколко сериозни опита да привлече България на страната на Антантата в започналата Първа световна война. Мисията обаче е невъзможна за осъществяване, тъй като за да се присъедини България към Съглашението, трябва да получи като компенсация заграбените първо от Сърбия, а след това и от Гърция и Румъния земи. И никой от нашите съседи не желае да върне заграбеното от България.
През 1915 г. натискът към България за включване във войната се засилва от страна и на двете коалиции. Обещанията на Централните сили са относително щедри: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа и малка поправка на българо-турската граница. Антантата гарантира само Източна Тракия, до линията Мидия – Енос и ‘’безспорната зона’’ в Македония, като за останалите заграбени територии се предвиждат преговори с Гърция, Сърбия и Румъния и то след края на войната.
Съдбата на Македония в предложенията на великите сили от двата блока се оказва решаваща за избора на България. По-сигурните и категорични обещания на Централните сили, че Македония и евентуално Добруджа ще бъдат български надделяват. Към това са добавят и военните успехи на германските войски през 1915 г. , които също наклоняват везните в полза на присъединяването на страната ни към Централните сили. Има обаче е друг мотив за включването на България в този блок, който русофилската историография десетилетия наред пропуска да изложи.
В своя статия в „Берлинер тагеблат” от 20.11.1915 г. българският пълномощен министър в Германия и бивш русофил Димитър Ризов отбелязва:
„Направената в началото на войната декларация на Русия, че руската империя трябва да владее над Цариград и Дарданелите и да превърне по този начин Черно море в руско море, беше изтълкувана от всеки здравомислещ българин като декларация, която ще доведе България под руско васалство. Русия може да се задържи на Дарданелите, само ако владее военно и морално над Балканите и над българите, а това е равносилно на националното и политическо самоубийство на България. Всичко това естествено допринесе немалко за определяне на сегашното поведение на България през настоящия европейски конфликт.”Така за да оцелее пред руския натиск, съпроводен с груби диктаторски действия, България предпочита да влезе в Централния съюз. Руската дипломация сама се компрометира с участието си в т .нар. ,,Деклозиеровата афера’’. Опитът на руския посланик Алексей Савински в София през лятото на 1915 г. с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи не само житната реколта у нас, но и да подкупи политическия ни елит, с цел страната ни насилствено да мине на страната на Антантата завършва с пълен крах В крайна сметка Антантата и Русия губят дипломатическата битка за България.
На 6.09.1915 г. е подписан и съюзният договор, придружен с военна конвенция (в гр.Плес, Австро-Унгария) и отделна конвенция с Турция (в София). Германия признава правото на България да анексира спорната и ,,безспорната зона’’ в Македония според договора ни със Сърбия от 1912 г., а също и сръбската територия източно от линията от Морава, съгласно границата на Санстефанска България.
С оглед темата ни важно е споразумението относно Румъния, което предвижда, че ако тя нападне България или нейните съюзници, България ще анексира териториите в Добруджа съгласно Берлинския договор от 1913г.
На 1/14.10. 1915г. България обявява война на Сърбия, с което влиза в Първата световна война. Така влизайки във война със Сърбия, България влиза във война и с Русия и съюзниците й от Антантата, което е неизбежна последица от коалиционния характер на Първата световна война. Реакциите против България в Лондон, Париж и Петроград са отрицателни. Злобата против България е най-силна в Русия. Руският император констатира в свой манифест:
„Осъществяването на старите въжделения на българския народ за присъединяването на Македония беше гарантирано по друг начин, съгласуван с интересите на славянството, но тайните сметки, внушени от германските интереси и братоубийственото озлобление срещу Сърбия излязоха победители. България, наша едноверца, неотдавна освободена от турско иго с братска обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния.”
Антибългарският курс на официална Русия през 1915г. се приема изцяло от по-голяма част от руската общественост. „И журналисти, и професори, и офицери, и хора без обществено положение – всички открито изказват своята ненавист. И всички говорят с един тон, в който ясно личи желанието България да бъде „наказани”.
Руското Дружество за побратимяване на славянските народи в Петербург малко преди „българо-руския военен сблъсък в Добруджа” излиза с апел със следните констатации и препоръки:
„1. Отговорността за политиката на правителството и на царя пада върху българския народ, който е по-виновен, отколкото неговия цар. …
4. Понеже българският народ показва своята неспособност сам да се управлява, управлението на страната ще бъде поверено на комисари от Антантата, освен това, границите на България ще бъдат променени в полза на Сърбия и Румъния. България трябва да плати военно обезщетение на Сърбия”.В изявление от 25.09.1915г. Московският славянски комитет е още по-краен :
„Комитетът признава сръбските исторически и етнографски права над Македония, езикът на чието население, както обичаите и песните и славещи сръбските царе и паметници свидетелстват за сръбските права над Македония… Българският народ трябва да помни, че в своето 500-годишно турско робство ни един път не е вдигнал оръжие срещу угнетителите си турци, че е започнал Възраждането си с борба срещу майката-църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невиждана от просветeния свят черна неблагодарност. Нека Бог го съди! България не съществува. Не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско-фердинандско княжество. Който и да излезе победител в тази война, българското царство няма да съществува. За Русия България вече не съществува.”
